Истината е, че скоро станаха големи приятели — е, може би не толкова големи, колкото Роувър и лунното куче, ако и да било защото Роувър остана под водата за по-кратко, пък и все пак морските дълбини не са толкова забавни за малките кучета, колкото е луната, тъй като са пълни с мрачни и ужасни кътчета, където светлина не е прониквала и никога няма да проникне и които ще останат скрити за вечни времена, щом светлината в тях е изчезнала веднъж. Там живеят ужасни твари, твърде стари, за да си ги представиш, твърде силни да ги омагьосаш и твърде огромни, за да ги премериш. Артаксеркс вече се бе убедил в това. Длъжността ПАМ се оказа не най-престижната в света.
— А сега плувайте и се забавлявайте! — рече жена му, щом караницата между кучетата приключи и двете животинки започнаха да се душат взаимно. — Не тормозете огнените риби, не дъвчете актиниите, не се оставяйте на мидите да ви пипнат; и се връщайте за вечеря!
— Ама моля ви се, аз не мога да плувам! — проплака Роувър.
— Олеле, ех, че неприятно! — възкликна госпожата. — Хайде, ПАМ! — единствена тя си позволяваше да се обръща към мъжа си така в негово присъствие. — Най-сетне се появи нещо, което и ти да свършиш!
— Разбира се, скъпа! — откликна магьосникът, нетърпелив да й услужи и доволен от възможността да покаже, че наистина притежава магическа дарба и не е просто някакъв си напълно безполезен царедворец (или както им казват на морски диалект — молуска71). Той извади от джоба на пояса си пръчица — всъщност това беше автоматичната му писалка, но тук не можеше да я използва по предназначение: морските обитатели пишат с особено лепкаво и влажно мастило, абсолютно неприложимо при автоматичните писалки — и я размаха над Роувър.
Въпреки мнението на някои хора Артаксеркс бе доста талантлив магьосник — по своему (иначе Роувър не би преживял всички тези приключения), не от особено висока класа, но все пак с достатъчно опит72. Както и да е, още след първото махване опашката на Роувър започна да придобива рибешка форма, на краката му израснаха ципи, а козината му постепенно започна да заприличва на мушама. След като трансформацията завърши, той бързо свикна с нея; и установи, че плуването е далеч по-лесно от летенето, почти толкова приятно и далеч не тъй уморително — освен ако не искаш да се гмурнеш много надълбоко.
Първото, което направи след пробната обиколка около балната зала, бе да гризне другото куче по опашката. На шега, разбира се; но на шега или не, между двамата мигом избухна свада, понеже морското куче си беше кибритлия. Роувър се спаси, като изчезна по най-бързия начин; изискваше се бързина и чевръстост. Честна дума!, имаше гонитба от едната и от другата страна на прозорците, из мрачните коридори и около колоните, над, под и около куполите; докато накрая морското куче се умори — както и лошото му настроение — и двамата с Роувър седнаха на върха на най-високия купол, току до флагщока. Там се полюшваше флагът на морския крал — аленозелена серпантина от водорасли, украсена с бисери.
— Как се казваш? — попита морското куче, щом успя да си поеме дъх. — Роувър? Не, това е моето име, значи не може да го ползваш. Аз го имам отпреди теб!
— Откъде знаеш?
— Разбира се, че знам! Та ти си просто кутре, при това си тук долу от не повече от пет минути. А аз съм омагьосан отпреди цяла вечност, отпреди стотици години. Дори бих казал, че съм предтеча на всички кучета Роувър.
Първият ми господар беше достоен за името Роувър, морски пътешественик, който кръстосваше с кораба си северните морета; корабът му бе дълъг, с червени платна и с драконова глава на носа, наричаше го „Червения червей“73 и много го обичаше. Обичах си господаря, макар да бях само кутре и той да не ми обръщаше много внимание; понеже не бях достатъчно голям, за да мога да ловувам, а той не взимаше кучета на кораба си. Един ден се качих на палубата без покана. Той се сбогуваше с жена си; вятърът духаше, моряците бутаха „Червения червей“ по вала към морето. Пяната около драконовата шия бе побеляла; изведнъж почувствах, че никога повече няма да видя господаря си, ако не тръгна с него. Успях да се промъкна на палубата и се скрих зад един бидон с вода; откриха ме едва когато бяхме много навътре в морето, ориентирите по дъното бяха паднали дълбоко-дълбоко.
Тогава ме нарекоха Роувър, докато ме измъкваха за опашката. „Това се казва морски пътешественик!“, каза един моряк. „Има странната съдба да не види дома си никога вече“, допълни друг с едни такива особени очи. Така и стана, никога повече не видях дома си; така и не пораснах, макар доста да поостарях — и, разбира се, помъдрях.
71
Морски коремоноги, които се прилепват здраво за скали. На английски „limpet“ наричат чиновник, пуснал корени на мястото си.
72
Толкин намеква, че магията на Артаксеркс е с ограничени възможности. В по-ранни варианти предходното изречение звучи така: „Артаксеркс бе доста талантлив магьосник — по своему, в правенето на всякакви трикове, фокуси и тям подобни.“ В есето си „За вълшебните приказки“ (публикувано за пръв път през 1947 г.) писателят разграничава „триковете от висока класа“ от „истинската магия“ (каквато владеят Псаматос и Лунния човек).
73
Историята, която разказва морското куче, се опира донякъде на сагата за шведския крал Олаф, разказана в „Хеимскрингла“ на Снори Стурлусон. Там крал Олаф е победен в морска битка. Той скача от любимия си кораб „Дългия змей“ (или „Дългия червей“), но легендата разказва, че не се удавя, а успява да се спаси и впоследствие умира като монах в Гърция или Сирия. В ръкописа на „Роувърандъм“ корабът се казва „Дългия червей“ и Толкин споменава кораба на крал Олаф с това име в лекцията си за драконите, която изнася през януари 1938 г. в Оксфорд. Кучето на крал Олаф — Виге — умира от мъка след изчезването на господаря си.