— Пфу! — възкликна китът и повали едно дърво с опашката си — дори само плющенето събори Роувърандъм от камъка. — Не мисля, че ПАМ ще пожъне особени успехи в тази област; но не бива да се притеснявам. Рано или късно ти ще се оправиш. Междувременно утре те чака среща с цял куп нови неща. Върви да спиш! Довиждане! — И той отплува в мрака. Въпреки това докладът, който отнесе горе в заливче-то, много ядоса стария Псаматос.
Светлините из целия чертог бяха изгасени. Ни луна, ни звезди пробиваха през тъмата на морските дълбини. Зеленото ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато накрая съвсем почерня и никъде нищо не проблясваше, освен когато някоя голяма светеща риба не минаваше бавно през водораслите. Въпреки всичко Роувърандъм спа дълбоко и тази нощ, и следващата, и още няколко след това. А на другия ден, както и на по-другия, отиде да търси магьосника, но не го намери никъде.
Една сутрин, когато вече започваше да се чувства съвсем като морско куче и да се пита дали няма да се наложи да остане тук завинаги, морското куче му каза:
— Да пукне дано тоя магьосник! По-скоро на теб хич да не ти пука! Дай си почивка днес. Да направим едно наистина дълго плуване!
И тръгнаха, а дългото плуване се превърна в екскурзия, проточила се с дни. През това време покориха наистина впечатляващо разстояние; бяха омагьосани същества, както сигурно си спомняш, и малко от естествените морски обитатели можеха да се мерят с тях. Когато им омръзнаха скалите и планините по дъното и туровете по средата под билото, се вдигнаха още и още нагоре, порейки водата цяла миля, че и малко отгоре; и когато стигнаха до върха, не се виждаше никаква земя.
Морето около тях беше гладко, спокойно и сиво. После внезапно се развълнува и потъмня на петна под студения бриз — вятърът на разсъмване. Най-неочаквано над края на морето блесна слънцето, червено, като че е пило греяно вино; после все така рязко скочи във въздуха и пое по всекидневния си маршрут, позлатявайки ръбовете на вълните и обагряйки сенките помежду им в тъмнозелено. По границата между морето и небето се носеше кораб, насочил се право към слънцето, мачтите му изглеждаха черни на огнения фон.
— Накъде отива? — попита Роувърандъм.
— О! Към Япония или Хонолулу, Манила или Великденския остров, остров Четвъртък или Владивосток, в една или друга посока, предполагам — отвърна морското куче, чиито познания по география бяха доста оскъдни въпреки стотиците години пътешествия, с които толкова се гордееше. — Това би трябвало да е Тихият океан76; но не съм сигурен къде точно — така като гледам, ще да е някой топъл район. Доста вода се е насъбрала. Да вървим да си потърсим нещо за ядене!
Първата работа на Роувърандъм, когато се върнаха след няколко дни, беше да подири пак магьосника; чувстваше, че му е отпуснал доста почивка.
— Моля ви, господин Артаксеркс, дали бихте могъл да бъдете притеснен… — започна той по обичайния начин.
— Не! Не бих могъл! — отсече Артаксеркс дори по-категорично от обикновено. Този път обаче наистина беше зает. По пощата бяха пристигнали Оплакванията. Разбира се, както бихте могли да предположите, в морето може да се случи какво ли не, неща, които не би могъл да предотврати дори най-добрият ПАМ, а с някои от тях изобщо не му е работа да се занимава. Случва се например върху някоя морска къща да се стовари корабокруширал кораб; или морското дъно да бъде разлюляно от трус77 (О, да!, те си имат вулкани и всякакви там природни бедствия, при това не по-малко ужасни от нашите), който да разпердушини нечий безценен пасаж златни рибки или любима леха с актинии, да потроши нечия единствена бисерна мида или прочута коралова градина; или пък диви риби да се спречкат на магистралата и да ранят морски деца; или разсеяни акули да изплуват пред нечий прозорец в трапезарията и да развалят вечерята на хората; или живеещи из бездънните черни дълбини мрачни чудовища, чиито имена изобщо не бива да се споменават, да сторят нещо ужасно и непоправимо.
Морските обитатели винаги са навикнали да се справят с проблеми от подобен характер, но не и без известни оплаквания. А да се оплакват те обичат. Преди, разбира се, адресираха писмата си до „Уийкли Уийд“, „Мърмейл“ и „Оушън Ноушънс“; но сега си имаха ПАМ и пишеха и на него, като го обвиняваха за всичко, дори задето собствените им домашни омари ги били ухапали по опашката; твърдяха, че магията му не отговаря на нуждите им (което понякога си беше така) и че трябва да му се намали заплатата (което беше вярно, но грубо); а също и че е твърде едър за обувките си (и това не беше съвсем далече от истината: но би било по-точно да кажат „за чехлите си“, понеже бе твърде мързелив, за да използва често обувки); и го заливаха с всякаква информация, само и само за да му създават грижи, особено в понеделник. В понеделник винаги беше най-ужасно (получаваха се стотици писма); а сега беше точно понеделник, така че Артаксеркс замери Роувърандъм с един камък, който кучето избегна, изсулвайки се като мида от мрежа.
76
Наистина всички споменати от морското куче места се намират в Тихия океан: Япония; Хонолулу, Хаваите; Манила, Филипините; Великденският остров, Западно Перу; Остров Четвъртък, на север от Куинсланд, Австралия; Владивосток, Русия.
77
Месец преди първото разказване на „Роувърандъм“, през август 1925 г., в Егейско море е регистриран силен подводен трус.