Артаксеркс скочи на крака.
— Дай ми я! Ще я пропилееш! — изкрещя той; и сграбчи Роувърандъм отзад за врата, след което преди да сте успели да кажете „нож“, натика горкото куче в кесийката, а кучето лаеше неистово и риташе на всички страни. После завъртя кесийката три пъти, размаха писалката в другата си ръка и…
— Благодаря! Това ще свърши работа! — рече и отвори кесийката.
Чу се трясък и, опа! гледай ти! от кесийката ни следа, само Роувър, досущ какъвто си беше преди първата си среща с магьосника онази сутрин на поляната. Е, може би не съвсем същият; малко по-голям и вече с няколко месеца по-възрастен.
Излишно е да ви описвам колко щастлив се чувстваше той и колко смешно и малко му изглеждаше всичко наоколо, дори най-старият кит; нито пък колко силен и свиреп се чувстваше. За един кратък миг погледът му се плъзна с копнеж към крачола на магьосническия панталон; но тъй като не искаше цялата история да започне наново, след като изтича почти цяла миля в кръг от радост и почти се скъса от лай, се върна и рече: „Благодаря“, след което дори додаде: „Удоволствие е за мен, че се запознахме!“
— Именно! — оживи се Артаксеркс. — И това е последната магия, която ще направя в живота си. Смятам да се пенсионирам. А ти най-добре се прибирай. Не ми остана магия, с която да те изпратя у дома, така че ще се наложи да се оправяш сам. Но това няма да навреди на едно младо куче, пращящо от сила.
И така, Роувър се сбогува, китът му смигна, а госпожа Артаксеркс му даде парче кекс; и дълго време след това изобщо не се видяха; много, много по-късно, когато Роувър бе решил да се поразходи до един район на крайбрежието, където никога по-рано не бе ходил, разбра какво се е случило с тях; понеже си бяха там. Без кита, разбира се, само пенсионираният магьосник и жена му.
Бяха се установили в крайбрежния град и Артаксеркс, приел името господин А. Пам, бе отворил магазинче за цигари и сладкарски изделия близо до плажа — ала проявяваше изключително внимание да не докосва водата (дори сладка вода, което не му представляваше особена трудност). Жалка работа за един магьосник, но поне се опитваше да чисти невъобразимата мръсотия, оставяна от клиентите му по плажа; пък и бе успял да направи парици със „Захарното петле на Пам“ — много розово и лепкаво92. Не е изключено в него да бе вложил мъничко зрънце магия, понеже децата толкова го обожаваха, че бяха готови да си го доядат дори след като са го изпуснали в пясъка.
Госпожа Артаксеркс, или по-точно госпожа А. Пам, завъртя доста по-успешен бизнес. Държеше плувни палатки и фургони93, даваше уроци по плуване и се прибираше у дома със стол за баня на колелца, теглен от бели понита, а следобед носеше накитите на морския крал, всичко това й донесе голяма известност и никой не й намекваше нищо за опашката.
Междувременно Роувър обикаляше междуселските пътища и магистралите, вървеше подир носа си, който би трябвало в края на краищата да го отведе у дома, както правят кучешките носове.
— Значи не всички сънища на Лунния човек се сбъдват, нали сам той ми го каза — мислеше си Роувър пътьом. — И този очевидно е един от тях. Дори не знам името на мястото, където живеят момченцата, колко жалко.
Напечената пустош, както установи, също е толкова опасно място за едно куче, колкото луната или океана, макар и доста по-скучно. Покрай него профучаваха автомобил след автомобил, в които се возеха (както му се струваше) едни и същи хора, всички поели с максимална скорост (и сред максимално количество прах и смрад) нанякъде.94
— Не ми се вярва и половината от тях да знаят накъде пътуват и защо, нито пък ще разберат, когато стигнат на съответното място — боботеше си Роувър, задавен от кашлица и хрипове; краката му се умориха от трамбоването по твърди, мрачни, черни пътища. Затова свърна към полето, където му се случиха цял рой по-незначителни приключения от птичи и зайчи характер по най-неангажиращ начин, и се включи в не една приятна схватка с други кучета, както и неколкократно се спаси със спринт от по-големи песове.
Докато най-накрая, седмици или месеци след началото на тази приказка (той би могъл да каже коя), се озова пред собствената си градинска порта. И там, на поляната, видя малкото момченце да си играе с жълтата топка!!! Сънят се сбъдна, точно както никога не бе очаквал!!!
— Ето го Роувърандъм!!! — изкрещя колкото му глас държи малкият Две.
А Роувър седна на задните си крака в умолителна поза и не успя нито да излае, нито да каже каквото и да било, а момченцето го цунка по главата и се стрелна като светкавица към къщи, с викове: „Малкото ми молещо се кученце се върна голямо и истинско!!!“
92
Английският еквивалент на захарните петлета (или пръчици) се продава масово по морските курорти, като по традиция от вътрешната страна на лепкавата карамелизирана повърхност е изписано името на курорта (в случая името на майстора — ПАМ).
93
През 20-те години на XX век хората са се срамували да се преобличат в бански направо на плажа. Затова са били използвани палатки или фургони, нагласени току до морето. Влизало се е през врата, обърната към плажа, а вече преоблеченият в бански костюм плувец е влизал направо в морето през друга врата.
94
На няколко места в „Роувърандъм“ Толкин изразява загрижеността си към замърсяването на околната среда и вредите от индустриализацията. Човекът на върха на Сноудон изхвърля бутилката си; нефтът причинява на Ниорд тежка кашлица; Артаксеркс чисти боклуците, оставени от клиентите му на плажа. А тук трафикът, макар и далеч по-рехав по времето на написване на книгата, отколкото днес, все пак е бил твърде сериозен за вкуса на Толкин.