Внезапно някой вдигна капака на кутията и пусна светлината вътре.
— Няма да е зле да сложим тези играчки на витрината, Хари — чу се глас и в същия миг една ръка се протегна към кутията. — Това пък откъде се взе? — продължи гласът, а ръката вдигна Роувър. — Не си спомням да съм го виждал преди. Определено няма работа в кутията с играчките от по три пенса. Да си виждал някога по-истинска играчка? Само му погледни козината и очите!
— Сложи му етикет шест пенса10 — рече Хари — и го нареди най-отпред на витрината!
И там, най-отпред на витрината, под палещите лъчи на слънцето, горкичкият малък Роувър седя цяла сутрин, че и цял следобед, почти докато дойде времето за чая; и през цялото това време трябваше да седи изправен, във все същата умолителна поза, въпреки че вътрешно се пръскаше от яд.
— Ще избягам от първите хора, които ме купят — заобяснява той на другите играчки. — Та аз съм истински. Не съм играчка и няма да бъда! Толкова ми се иска някой да дойде и да ме купи час по-скоро. Мразя го този магазин, никак не мога да помръдна, приклещен в тази отвратителна витрина.
— Че за какво ти е да мърдаш? — попитаха другите играчки. — Ние не мърдаме. Толкова е по-удобно да си седиш неподвижно и да не мислиш за нищо. Колкото повече си почиваш, толкова по-дълго ще живееш. Така че защо не вземеш да млъкнеш! Както си се раздърдорил, не може да се спи от тебе, а някои от нас ги очаква тежка съдба в бурни детски стаи.
Никой не каза нищо повече, тъй че горкичкият Роувър нямаше с кого дума да размени и се почувства извънредно нещастен и стократно съжаляваше, че е захапал магьосника за крачола.
Не е ясно дали магьосникът или някой друг бе изпратил майката да отведе малкото кученце от магазина. Все едно, точно когато Роувър се чувстваше най-дълбоко нещастен, тя прекрачи прага с пазарска чанта в ръка. Видя Роувър на витрината и тутакси си помисли, че би бил прекрасно кученце за малкото й момче. Тя имаше трима сина, единият от които беше особено привързан към кученцата, особено ако са черни на бели петна11. Така че тя купи Роувър, който бе увит щателно в хартия и пъхнат в пазарската чанта при другите покупки за чая.
Роувър скоро успя да провре глава навън. Подуши кейк. Ала нямаше как да стигне до него; и потънал сред хартиените торби с продуктите, изръмжа едва чуто. Чуха го само скаридите и попитаха какво има. Той им разказа всичко от игла до конец, като очакваше да получи подобаващо съчувствие от тяхна страна, но те го разочароваха.
— А как ти се струва да те сварят? Някога варили ли са те?
— Не! Доколкото си спомням, никога не съм бил варен — отвърна Роувър, — макар от време на време да са ме къпали, което не е особено приятно. Все пак си мисля, че да те сварят не е и наполовина толкова ужасно като да те омагьосат.
— Ясно, никога не са те варили — бе заключението. — Идея си нямаш за какво става въпрос. Това е възможно най-ужасното нещо, което би могло да се случи някому — само като се сетим, и вече сме пламнали от ярост.
Скаридите не му харесаха.
— Е, така или иначе, вас скоро ще ви изядат, а аз ще седя и ще гледам! — додаде Роувър.
След това изказване скаридите нямаше какво повече да му кажат и на него не му оставаше друго, освен да си лежи и да се чуди що за хора са го купили.
Скоро разбра. Отнесоха го в някаква къща, където пазарската чанта бе сложена на масата и надлежно изпразнена от всички хартиени торби. Скаридите бяха прибрани в килера, а Роувър бе моментално връчен на малкото момче, за което беше предназначен. То го занесе в детската стая и започна да му говори.
Роувър вероятно би харесал малчугана, ако не бе твърде ядосан, за да чуе какво му говори. Детето започна да лае насреща му на най-изразителния кучешки език, на който бе способно12 (трябва да му се признае класата), но Роувър така и не си направи труда да му отвърне. През цялото време си мислеше, че си е обещал да избяга от първите хора, които го купят, и се чудеше как ще го осъществи; и през цялото време трябваше да седи изправен и да се прави, че се моли, докато малчуганът го потупваше и подбутваше върху масата и по пода.
Най-сетне падна нощ и момчето си легна; а Роувър бе оставен на стола край креватчето13 и продължи да седи все в същата умолителна поза, дордето съвсем мръкна. Щорите бяха спуснати; но навън луната изплува от морето и остави във водната шир сребриста пътека, отвеждаща към места накрай света и отвъд него, за онези, които са готови да я извървят14. Бащата, майката и трите момчета живееха току до морето в бяла къща, надвиснала над самите вълни и взряна в далечината.
10
В първия машинописен вариант Роувър е маркиран с цена „четири пенса“. Във втория вариант цената е променена на „шест пенса“, вероятно в отговор на инфлацията, набирала сила през годините, разделящи написването на двата варианта.
11
Майката, разбира се, е съпругата на Толкин — Идит, а тримата й сина са Джон, Майкъл и Кристофър. „Особено привързаният към кученцата“ е Майкъл.
12
Вълшебните същества от романа на Луис Карол „Силви и Бруно“ (1889–1893), който Толкин много харесва, говорят перфектен „кучешки“ („doggee“).
13
В по-ранната запазена чернова на тази част (първия машинописен вариант) Роувър е сложен не на стол, а върху скрина. Може би Толкин е решил, че за да обиколи къщата, кученцето ще трябва да скочи от твърде високо, дори ако се озове първо на леглото, и преди разсъмване да изкачи обратно същата височина. Все пак Роувър е само играчка, при това много мъничка (макар понякога да ни се струва по-едричък). В окончателния вариант Роувър се озовава на скрина едва на заранта, за което Толкин намира малко тромавото обяснение „където (момчето — бел.прев.) го остави, докато се обличаше“.
14
В това описание се долавя удивителна прилика с израза „ярката лунна пътека, протягаща се от мрачната земя… към луната“ от „Градината зад Луната“ на американския писател и художник Хауърд Пайл (1895). Главният герой в тази книга тръгва от брега по светлата пътека и посещава Човека от Луната. В „Роувърандъм“ Роувър не извървява сам лунната пътека, а е пренесен през нея.