Щом момчетата заспаха, Роувър протегна изтръпналите си крачета и излая приглушено, но никой, освен злият стар паяк горе в ъгъла, не го чу. После скочи от стола на кревата, откъдето се изтърколи на килима; след което се втурна тичешком през стаята, спусна се надолу по стълбите и обиколи цялата къща.
Движението му доставяше огромно удоволствие, пък и нали доскоро беше истински и съвсем жив — умееше да тича и скача доста по-добре от повечето играчки нощем, но въпреки това обикалянето из къщата му се видя твърде трудно и опасно начинание. Беше толкова миниатюрен, че като слизаше по стълбите, все едно скачаше от стени; а изкачването обратно към втория етаж се оказа изключително мъчително и изморително. Пък и усилията му бяха напразни. Всички врати, разбира се, бяха затворени и заключени; нямаше никаква цепнатина или дупка, през която да се измъкне навън. Значи горкичкият Роувър нямаше да може да избяга тази нощ, а утрото завари едно изтощено кутре, седнало изправено върху стола в умолителната си поза — точно там, където го бяха оставили вечерта.
При хубаво време двете по-големи момчета обичаха да стават раничко и преди закуска да потичат по плажа. Тази сутрин, когато се събудиха и дръпнаха щорите, видяха как слънцето изскача от морето, бухнало в пухкави огненочервени облаци, сякаш е взело студен душ и сега се суши с пешкири. Не след дълго бяха на крака и облечени; и хукнаха по сипея към плажа, за да се разходят — Роувър беше с тях.
Малкият Две15 (комуто принадлежеше кученцето) тъкмо се канеше да излезе от спалнята, когато мерна Роувър върху скрина, където го беше оставил, докато се обличаше.
— Моли ме да го изведа на разходка! — възкликна той и пъхна кученцето в джоба на панталона си.
Само дето Роувър изобщо не го молеше за разходка, най-малко в джоб на панталон. Единственото, което искаше, беше да си почине и да събере сили за през нощта; надяваше се при втория опит да открие път за спасение и да избяга, и да върви, да върви, докато намери къщата си заедно с градината и жълтата топка на моравата. Беше си втълпил, че стигне ли веднъж до вкъщи, нещата ще се оправят: магията ще се вдигне или пък той ще се събуди и ще установи, че всичко е било само сън. И така, докато хлапетата се надпреварваха надолу по пътеката през сипея и се гонеха по плажа, Роувър се мъчеше да излае и се боричкаше и мяташе в джоба. Но колкото и усилия да полагаше, успяваше да се помръдне едва-едва, макар да бе скрит и никой да не го виждаше. Той обаче не се отказваше и ето че извади късмет. В джоба имаше носна кърпичка — цялата измачкана и свита на топка, така че Роувър не беше много дълбоко, и благодарение на неимоверните си усилия и подскачащия си господар не след дълго успя да си подаде носа навън и да подуши въздуха.
И остана дълбоко изумен от онова, което подуши и видя. Никога досега не беше нито виждал, нито подушвал морето, понеже забутаното селце, където беше роден, се намираше на много мили от напева и уханието на морето.
Внезапно, докато надзърташе навън, една огромна птица, цялата в сиво и бяло, пикира ниско над главите на момчетата и изсвистя като гигантска крилата котка. Роувър толкова се слиса, че падна от джоба и тупна в мекия пясък, без никой да го чуе. Птицата си отлетя по пътя и изобщо не обърна внимание на немощния му лай, а момчетата продължиха разходката си по плажа, без да го забележат.
Отначало Роувър остана много доволен от себе си.
— Избягах! Избягах! — лаеше той с играчешкото си гласче, което само други играчки можеха да чуят, а наоколо не се забелязваше нито една. После се превъртя и полегна на чистичкия сух пясък, все още хладен от прекараната дълга нощ под звездите.
Ала когато момчетата минаха покрай него на път за вкъщи и пак не го забелязаха, а той остана сам-самичък на пустия плаж, вече не беше чак толкова доволен. Единствените живи твари наоколо бяха чайките. Освен следите от острите им нокти по рохкия пясък личаха само стъпките на двете хлапета. Тази сутрин те се бяха разходили до една много отдалечена част на плажа, която рядко посещаваха. Всъщност тук не идваше почти никой; защото макар пясъкът да беше чист и жълтичък, с тънък искрящ слой бели песъчинки отгоре, а лазурното море да кипеше в сребриста пяна в заливчето под сивите скали, човек го обземаше странно чувство — освен в ранните часове на деня, непосредствено след изгрев слънце. Говореше се, че тук идвали чудати същества, понякога дори посред бял ден; а привечер плажът се изпълвал с тритони и морски сирени, а по-дребните морски гоблини пришпорвали морските си кончета с юзди от зелени водорасли право до скалите, за да ги оставят след това да отдъхват сред пяната край брега.