Цялата се разтрепера, неспособна да откъсне очи от водата, която бълбукаше около нея като прозрачна копринена завивка, пълна с гъсто черно мастило — гърлото й пламтеше, сякаш вътре горяха сухи вейки, а очите й пулсираха в ямките и тя си представи как ляга по корем, потапя глава в непрогледната мътилка и пие ненаситно.
„Ще забравиш и Бил — почти извинително пошепна Практична-Разумна. — Ще забравиш зеленикавите отблясъци в очите му, ще забравиш миниатюрния белег на дясното ухо. В днешно време има неща, които си струва да запомниш, Роузи. Знаеш това, нали?“
Без да се мае (съмняваше се, че дори мисълта за Бил ще я спаси, ако се бави дълго), стъпи на първия камък с протегнати встрани ръце. От влажната, омотана на кълбо нощница, се стичаше червеникава вода и тя чувстваше тежестта на камъка, увит в нея като прасковена костилка. За миг застина, стъпила на белия камък насред потока с левия си крак, а с десния — на брега, после събра кураж и пристъпи на следващия камък. Дотук добре. Повдигна отново левия си крак и прекрачи на третия камък. Този път изгуби равновесие и политна надясно, размахвайки лявата си ръка за равновесие, а в ушите й звънтеше ромонът на причудливата вода. Може би не беше толкова близо, колкото изглеждаше на пръв поглед; миг след това Роузи стоеше насред реката, здраво стъпила на камъните, а ударите на сърцето й отекваха в ушите й.
Страхувайки се, че ще замръзне, ако се колебае прекалено дълго, стъпи на последния камък, а после на изсъхналата трева на отсрещния бряг. Не бе изминала и три крачки сред голите дървета, когато откри, че е забравила жаждата като лош сън. Сякаш някога, в далечното минало, някой бе погребал живи на това място множество великани, които са се мъчили да се изтръгнат от земята — дърветата като че представляваха мършавите им ръце, които напразно се протягат към небето и безгласно нашепват за страшни престъпления. Сухите клони бяха гъсто преплетени, тъй че очертаваха на фона на небето чудновати геометрични фигури. Към шубрака водеше пътека. В началото на пътеката като страж се възправяше каменна статуя на момче с огромен щръкнал фалос. Ръцете му бяха протегнати право нагоре, като на радостен запалянко. Роузи се доближи и то извърна към нея празните си очи. Бе сигурна в това.
„Ей, маце! — стори й се, че изрече каменното момче в мислите й. — Айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
Отдръпна се от него и вдигна ръце, сякаш да се защити, но каменното момче отново бе само статуя… ако дори и за миг е било нещо друго. По комично издължения му фалос се стичаха водни капки. „Май нямаш проблеми с ерекцията — помисли си Роузи, взирайки се в празните очи и някак прекалено всезнайната усмивка на фигурата (преди малко беше ли усмихната? Тя се опита да си припомни, но не успя). — Как би ти завидял Норман.“
Отмина статуята с бързи крачки и пое по пътеката, която водеше към изсъхналата горичка, потискайки желанието си да се обърне, за да се увери, че каменното момче не я следва, решено да приведе в действие каменната грамада, с която бе надарено. Не смееше да погледне назад. Страхуваше се, че напрегнатото й съзнание може да премести фигурата на крачка зад гърба й, макар тя изобщо да не е мръдвала от мястото си.
Дъждът ръмеше едва-едва. Изведнъж Роузи осъзна, че вече не чува плача на бебето. Може би бе заспало. Или пък на бика Ериниъс му е омръзнало да го слуша и го е схрускал на една хапка като пържена филийка. Във всеки случай как да го намери, като не плаче?
„Едно по едно, Роузи“ — прошепна Практична-Разумна.
— Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори. Продължи напред, заслушана в шума на дъждовните капки, и откри — с голямо неудоволствие — че в кората на всеки дървесен ствол отличава лице. Само че това не бяха картини, нарисувани от въображението, както когато човек лежи по гръб и гледа облаците, а истински лица. Те сякаш бяха сгърчени в ужасени гримаси. На Роузи й се стори, че повечето имат женски черти. Сякаш някой хубавичко си бе поговорил с тях.
След малко пътеката завиваше и свършваше пред огромно повалено дърво, което очевидно бе ударено от гръм в разгара на бурята. От едтта страна целият му ствол бе нацепен и овъглен. Няколко клона продължаваха упорито да димят като скрити въглени под пепелта на небрежно угасен лагерен огън. Роузи се страхуваше да се покатери върху него и да го прескочи — засегнатата част от ствола бе цялата в дупки, трески и напукана кора.
Тръгна да го заобикаля отдясно, покрай изтръгнатите коренища. Почти бе стигнала до пътеката, когато един корен внезапно подскочи, потрепера, а после се плъзна над коляното й и се уви около крака й като пепеливокафява змия.