Опипвайки стената, Роузи продължи по мъждивия коридор, като се ослушваше за плача на детето и препускащите копита на бика. Оглеждаше пода за други тъмни купчини, но наоколо не се забелязваше нищо такова. След около три минути проходът, който следваше, я изведе на Т-образен кръстопът. Плачът се чуваше по-силно откъм левия ръкав („Или понеже съм левачка, лявото ми ухо има по-остър слух?“ — питаше се Роузи) и тя зави натам. Не бе изминала и две крачки, когато се закова на място. Ето за какво ще й послужат семките — тя е Гретел под земята, но няма братче, което да сподели страха й. Върна се на кръстопътя и разгърна пакетчето. Остави една семка на пода, като обърна заострения й край към тунела, по който бе дошла. Тук поне нямаше птици да изкълват семките, които щяха да я водят по обратния път.
Изправи се и продължи напред. След пет крачки достигна до друг проход. Надникна зад ъгъла и откри, че той се разделя на три ръкава. Избра средния и го отбеляза със семка. Два завоя и тридесет крачки по-късно тунелът я отведе до каменна стена, в която бяха издълбани и почерпени следните четири думи: „АЙДЕ ДА СЕ ЧУКАМЕ.“
Роузи се върна на разклонението с трите ръкава и отбеляза със семката друг коридор.
8
Нямаше представа колко се бе лутала, докато се добере до центъра на лабиринта, защото времето бързо изгуби всякакво значение за нея. Предполагаше, че все пак не е било толкова дълго, защото бебето продължаваше да плаче… макар че когато съвсем наближи, то вече почти не се обаждаше. Роузи на два пъти чу глух тропот на копита по каменния под — първо в далечината, а след това толкова наблизо, че се закова на място, притиснала ръце към гърдите си, очаквайки всеки миг бикът да изскочи насреща й.
Ако се случеше да се върне назад, прибираше последното семенце, за да не се обърква на излизане. Тръгна с почти петдесет зрънца — когато най-сетне зави зад поредния ъгъл и попадна в някакъв коридор, където зеленото сияние изведнъж грейваше много по-ярко, й бяха останали три.
Прекоси галерията, която водеше към квадратно помещение с каменен под, и спря на прага. Погледна нагоре, очаквайки да види таван, но срещна единствено дълбок мрак, от който й се зави свят. Отново сведе очи и тук-там забеляза още няколко купчини изпражнения, а после насочи вниманието си към центъра на помещението. В мека постеля от одеяла лежеше пълничко русокосо детенце. Очите му бяха подути от плач, а личицето му бе обляно в сълзи, но засега сякаш се бе успокоило. То бе вирнало крачета и като че изучаваше пръстчетата си. От време на време тихо проплакваше. Тези стонове разчувстваха Роузи много повече, отколкото всичките му писъци досега — сякаш момиченцето някак си бе разбрало, че са го изоставили.
„Донеси моето детенце.“
„Чие детенце? Кое е то всъщност? И кой го е донесъл тук?“
Реши да не се блъска над отговорите на тези въпроси, особено пък сега. Стига й, че бебето лежи тук, тъй очарователно и самичко, и за утеха разглежда пръстчетата си под хладното зелено сияние в центъра на лабиринта.
„Сигурно изобщо не е полезно да стои на тази светлина — разсеяно отбеляза Роузи, бързайки към постелята. — Може да е някаква радиация.“
Бебето извърна глава и като я видя, протегна ръчички към нея. Този жест окончателно спечели сърцето й. Тя уви детето с най-горното одеяло, после го вдигна на ръце. Момиченцето обви шията й, а после отпусна глава — туп! — на рамото й. Отново се разхълца, но вече едва доловимо.
— Всичко е наред — рече Роузи и лекичко потупа по гърба загърнатото в одеялото пеленаче. Топлият аромат на кожата му й се струваше по-уханен от всички парфюми на света. Зарови нос в пухкавите меки къдрици, под които се криеше идеално оформен череп. — Всичко е наред, Каролайн, всичко е наред. Ей сега ще се махнем от този гаден стар…
Зад гърба й долетя тропотът на приближаващи копита и тя млъкна, молейки се бикът да не е чул гласа й, непознат в неговите владения, а след миг ужасяващото чаткане отново да заглъхне в някой далечен коридор. Но този път молитвите й не се сбъднаха. Тропотът ставаше все по-силен, а с приближаването на бика — все по-отчетлив. После изведнъж секна, но зад гърба й се бе появило огромно същество, което шумно пъхтеше, като тежък човек, който току-що се е изкачил по стълба.
Стискайки бебето в прегръдките си, Роузи бавно се извърни по посока на шума. Обърна се да срещне Ериниъс — и той бе там.
„Бикът ще ме надуши и веднага ще дотърчи — така каза жената с червената дреха… ала добави още нещо: Ще дойде за мен, но ще убие й двете ни.“ Дали Ериниъс не я е надушил? Макар да не бе пълнолуние? Не й се вярваше. Предполагаше, че бикът трябва да пази бебето — или може би всичко, което се намира в центъра на лабиринта — и е дошъл, както и самата тя, воден от плача му. Може да има връзка, но може и да няма. Във всеки случай бикът бе тук и представляваше най-отвратителният звяр, който бе виждала.