Роузи забърза нататък запъхтяна, с пресъхнала уста, а ударите на сърцето й сякаш отекваха едновременно в слепоочията, гърлото и очите й. Изобщо не знаеше къде се намира, нито накъде се движи — сега всичко зависеше от семенцата. Ако е пропуснала макар и едничко, ще има да се лута тук с часове, докато най-сетне бикът я намери и я премаже с копита.
Стигна до разклонение с пет галерии, огледа пода, но не видя семка. Затова пък видя лъщяща миризлива локва урина и това я наведе на ужасяващо правдоподобно обяснение. Ами ако е имало семка? Вярно, не помнеше да е оставяла знак на това място, тъй че всъщност липсата му не означаваше нищо. От друга страна, не помнеше и да не е оставяла. Ами ако е оставила семка, и тя се е забила в копитото на бика, който е прелетял през кръстопътя, цепейки въздуха с наведените си напред заострени рога, опикавайки всичко наоколо?
„Не можеш да мислиш така, Роузи — правдоподобни или не, подобни разсъждения са не на място. Ще измръзнеш и най-накрая бикът ще те намери и ще те убие.“
Втурна се в един от ходовете, придържайки главицата на детето с ръка. Коридорът вървеше направо и след двадесет метра извеждаше на друг Т-образен кръстопът. Забърза натам, повтаряйки си, че не бива да губи самообладание, ако не намери семка. Просто ще трябва да се върне до предишния ъгъл и да опита друг проход — нищо работа… разбира се, ако запази самообладание. Но докато се опитваше да се подготви за неприятната изненада, някакво непознато, уплашено гласче се промъкна сред мислите й с жално скимтене: „Ще се изгубиш — ето какво става, когато напуснеш съпруга си, ето как завършват такива начинания — изгубваш се в лабиринта, играеш в тъмното на криеница с бика, изпълняваш разни поръчки на някаква луда жена… така им се полага на лошите съпруги, които си приписват по-важно място в световния ред, отколкото им се полага. Изгубват се в тъмнината…“
Роузи видя семката, чийто заострен край сочеше в десния ръкав на кръстопътя, и въздъхна с облекчение. Целуна бебето и откри, че то отново е заспало.
9
Зави надясно и закрачи с Каролайн — най-обикновено име, като всяко друго — на ръце. Не успя да се освободи напълно от кошмарното чувство, че плува, нито пък от страха си, че неизбежно ще стигне до кръстопът, където не е оставила знак, но на всеки ъгъл неизменно я посрещаше семка. Ериниъс обаче я следваше — тропотът на копитата му долиташе до нея, ту далечен и приглушен, ту близък и отчетлив, и този шум извика у нея спомена за пътуването до Ню Йорк заедно с родителите й, когато беше на пет-шест години. Най-ясно си спомняше две неща — женската формация „Рокетс“, които се вихрят на сцената на Рейдио Сити Мюзик Хол, а краката им се движат в пълен синхрон, и оглушителния шум и невероятната бъркотия на Гранд Сентрал Стейшън — екотът, огромните светлинни табели, непрестанният прилив на хора, сред които човек се чувства съвсем нищожен и безпомощен. Хората на Гранд Сентрал я възхитиха не по-малко от „Рокетс“, и то по много сходни причини, както откри впоследствие, но шумът от влаковете я изплаши до смърт, защото човек никога не знаеше откъде идват или закъде пътуват. Призрачните стържещи шумове и грохотът ту се усилваха, ту заглъхваха, усилваха се и заглъхваха, понякога съвсем далечни, а в следващия миг тъй близки, че сякаш земята под краката й се разклащаше. При шума от копитата на бика Ериниъс, който се хвърляше напосоки из лабиринта, този спомен изплува в съзнанието й с изумителна яснота. Роузи осъзна, че тя, която никога не е заложила и един долар на лотария и веднъж не е участвала в църковните благотворителни игри с награда пуйка или стъклен сервиз, се е впуснала в игра на късмет, в която залогът е нейният живот… и животът на детето. Спомни си онзи младеж на автогара „Портсайд“ с красивото, невдъхващо доверие лице, който бе подредил върху куфара си моите с три карти. Сега самата тя е асо пика. Суровата истина бе, че бикът не се нуждае непременно от ушите или обонянието си, за да ги открие — можеше да налети върху тях по чиста случайност.
Но нищо такова не се случи. Роузи зави за последен път и се оказа пред стъпалата. През смях и сълзи забърза задъхана към края на галерията и хукна нагоре по стълбите. Изкачи пет-шест стъпала и се обърна назад. Оттук се виждаше целият лабиринт с виещите се в сумрака ходове и безредната плетеница от завои кръстопътища и задънени галерии. Отдясно долиташе далечният тропот на копитата на препускащия Ериниъс. Той се отдалечаваше. Вече не ги застрашаваше с нищо и тя облекчено отпусна рамене.
Изведнъж в главата й екна гласът на „Уенди“: „Зарежи туй — бързо се качвай горе с детето. Добре се справи, ама още не си свършила.“