Не, със сигурност не е. Имаше да изкачи повече от двеста стъпала, този път с дете на ръце, а вече се чувстваше изтощена.
„Едно по едно, мила — посъветва я Практична-Разумна. — Така трябва да постъпиш. Едно по едно.“
Да, да. Госпожа Практична-Разумна. Царицата на програмите за възстановяване.
Продължи да изкачва стъпалата (едно по едно), като от време на време хвърляше поглед през рамо, а с отдалечаването от лабиринта в съзнанието й се въртяха какви ли не незавършени
(биковете могат ли да изкачват стъпала)
ужасяващи мисли. Бебето й се струваше все по-тежко, сякаш тук действаше някакъв шантав математически закон — колкото по-нагоре се изкачва, толкова повече й натежава детето. Забеляза над главата си точица дневна светлина и впи очи в нея. Известно време точицата като че й се присмиваше и изобщо не се доближаваше, макар че Роузи дишаше все по-учестено, а кръвта туптеше в слепоочията й. За пръв път от две седмици насам бъбреците я заболяха, сърцето й биеше до пръсване. Но тя не обръщаше внимание на тези неща — доколкото можеше все пак — и не откъсваше очи от светлата точица. Най-сетне петънцето започна да се уголемява и бавно придоби формата на отвора в основата на дървото.
На пет стъпала от изхода я преряза непоносим спазъм в дясното бедро и кракът й от коляното до горе стана на възелчета. Като посегна да разтрие пострадалото място, отначало й се стори, че се опитва да размачка камък. Стенейки тихо, свила устни в болезнена гримаса, масажираше схванатите мускули (докато бе омъжена, се научи да прави и това), докато те най-сетне започнаха да се отпускат. Сви коляно, за да види дали няма отново да я заболи. Стори й се, че й е минало, и докато изкачваше останалите стъпала, Роузи много внимаваше да не натоварва този крак. Щом излезе навън, се огледа смаяно, като миньор, оцелял по чудо след страхотно срутване.
Докато бе стояла под земята, облаците се бяха разпръснали и сега въздухът трептеше под жаркото лятно слънце. Беше задушно и влажно, но на нея й се струваше, че вдишва най-упойващия аромат на света. Вдиша мокрото си от пот и сълзи лице към късчето небе с цвят на избелели дънки, което се подаваше от разпокъсаните облаци. Някъде в далечината гръмотевиците продължаваха да трещят заканително, като победено теле, което продължава да се ежи. Тази мисъл я подсети за Ериниъс, който препускаше в тъмницата под земята и продължаваше да търси жената, която нахлу във владенията му и отмъкна съкровището му. „Cherhcez la femme — рече си Роузи и се подсмихна. — Можете да си cherchez колкото си искате, дебелако — тази femme — да не говорим за нейното petite fille — вече са другаде.“
10
Роузи бавно се отдалечи от входа към подземието. В началото на пътеката през мъртвата гора седна да си почине и настани детето в скута си. Искаше само да си поеме дъх, но жаркото слънце така приличаше на гърба й, че като вдигна глава, поотместената сянка я наведе на мисълта, че е подремнала.
Като се изправи на крака — направо изтръпна от режещата болка в дясното бедро — чу свадливото, пронизително грачене на ято птици, което напомняше шумна разправия в многочленна фамилия на неделен обяд. Понамести детето в по-удобно положение и малката изсумтя, а после изпусна мехурче слюнка през свитата си устица и отново замлъкна. Роузи се развесели, но същевременно завидя на спокойния сън на момиченцето.
Потегли по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна да погледне единственото живо дърво с лъскавите зелени листа, огънато под тежестта на изобилните смъртоносни пурпурночервени плодове, и входа на митичното подземие наблизо. Гледа ги дълго, за да запечата образа в съзнанието си.
„Истински са — рече си наум. — Как е възможно да ги виждам толкова ясно, ако не са истински? А и бях задрямала, сигурна съм. Как е възможно да спиш насън? Нима може да заспиш повторно, след като веднъж вече си заспал?“
„Зарежи — посъветва я Практична-Разумна. — Така е най-добре, това е най-малкото засега.“
Да, сигурно е права.
Отново потегли, а когато стигна до падналото дърво, което препречваше пътеката, с удивление и яд откри, че е могла да си спести мъчителния обход покрай заплетените корени — покрай короната на дървото минаваше много по-удобна пътека.
„Е, всъщност минава сега — отбеляза мислено, докато заобикаляше дървото. — Сигурна ли си, че я е имало и преди, Роузи?“
До слуха й достигна ромонът на черния поток, а когато достигна до него, забеляза, че водите вече спадат и белите камъни съвсем не изглеждат толкова малки — сториха й големи колкото теракотени плочи, а вонящата мътилка бе изгубила злокобно привлекателната си сила. Просто дъхтеше на варовита вода, която оставя ръждиви следи по ваната и тоалетната чиния.