— Как се казва? Майката на бебето, искам да кажа. Не се ли нари…
— Зарежи — бързо я прекъсна тъмнокожата жена в червената дреха, сякаш да я предпази да каже нищо, което е по-добре да остане неизречено. — Името й не е важно. Нито пък акъла й. Напоследък наедно с другите тревоги е станала и много нетърпелива дама. Стига сме дрънкали, най-добре да вървим.
— Бях решила да кръстя своето дете Каролайн. Норман ми разреши. Всъщност не го интересуваше особено как ще се казва — обясни Роузи и се разплака.
— Хубаво име. Недей плачи сега. Стига. — Обгърна раменете й с ръка и двете се заизкачваха по хълма. Тревата нежно шумолеше в босите крака на Роузи и гъделичкаше коленете й. — Искаш ли да ти дам един съвет, жено?
Изгледа я с любопитство.
— Знам, че за мъката е трудно да се дават съвети, но първо чуй кое ми дава право да ти ги предлагам: родена съм в робство, израснала съм в окови, но една жена, не точно богиня, откупи свободата ми. Тя. — „Уенди“ посочи към третата жена, която мълчаливо ги наблюдаваше. — Тя е пила жива вода, даде и на мен да пия. Сега я следвам навсякъде, и не знам за нея, но като се погледна в огледалото, мечтая за бръчки. Погребала съм децата си, техните деца и децата на децата им чак до пето коляно. Колко войни съм видяла да започват и свършват, и да отминават като вълните, които плискат брега, заличават стъпките и отмиват пясъчните кули! Виждала съм клади и стотици глави, набучени на колове по улиците на град Лъд, и още, как убиват мъдри владетели, а на тяхно място въздигат глупци, но продължавам да живея. — Въздъхна дълбоко. — Продължавам да живея и ето кое ми дава право да ти предложа своя съвет. Искаш ли да го чуеш? Отговаряй бързо. Не е съвет, който бих искала тя да чуе, а вече сме доста близо.
— Да, кажи ми.
— Трябва да бъдеш безжалостна към миналото. Важни са не ударите, които ни нанасят, а онези удари, на които сме устояли. И запомни, за да запазиш разсъдъка си, ако не живота си, не я поглеждай!
Жената в червено измърмори последните думи с настойчив шепот. След миг Роузи отново се изправи пред русата жена. Закова поглед в дрехата й и чак когато „Каролайн“ се размърда неспокойно и недоволно размаха ръчичка, осъзна, че отново силно я притиска към себе си. Детето се събуди и любопитно се ококори насреща й. Очите му имаха същия синкав цвят като лятното небе.
— Добре се справи, наистина успя — изрече ниският, медно-дрезгав глас. — Благодаря ти. А сега ми я дай.
Роуз Мадър протегна ръце с тъмни петна. Роузи забеляза и нещо друго, още по-обезпокоително — между пръстите й се бе напластило нещо като мътна сиво-зелена утайка, подобна на мъх. Или на люспи. Без да се замисля какво прави, притисна бебето към себе си. Този път то се раздвижи още по-неспокойно и дори проплака.
Една кафява ръка се протегна и стисна Роузи за рамото.
— Всичко е наред, повярвай ми. Нищо лошо няма да му направи, а и без друго аз ще се грижа за него, докато завършим пътуването си. Не ни остава много, а после тя ще даде детето на… е, няма значение на кого. Още известно време ще е нейно. А сега й го дай.
Докато й подаваше бебето, на Роузи й се струваше, че това е най-трудното нещо, което е правила в изпълнения си с трудности живот. Осеяните с петна ръце поеха детето и жената тихичко изръмжа от задоволство. То извърна главица към лицето, което Роузи не биваше да вижда… и се засмя.
— Да, да — изпя хрипливият сладък глас, но Роузи долови в него нешо подобно на усмивката на Норман, от което й се прииска да се разпищи. — Да, сладка моя, там беше тъмно, нали? Тъмно, мръсно и лошо, да-а, мама знае.
Нашарените с петна ръце повдигнаха момиченцето към пурпурната дреха. Детето вдигна очи, усмихна се, отпусна главица на гърдите на майка си и отново заспа.
— Роузи — повика я жената с хитона. Гласът й бе дълбок, замислен, безумен. Гласът на деспот, който всеки миг ще оглави безчетни въображаеми армии.
— Да — почти шепнешком отвърна тя.
— Наистина Роузи. Роузи Истинска.
— Д-да, струва ми се.
— Помниш ли какво ти казах, преди да слезеш долу?
— Да. Помня много добре. — Искаше й се изобщо да не си спомня.
— И какво беше то? — поиска да знае Роуз Мадър. — Какво ти казах. Роузи Истинска?
— „Аз възмездявам.“
— Да. Аз възмездявам. Страшно ли беше там долу в мрака? Страшно ли беше, Роузи Истинска?
Тя помисли внимателно.
— Страшно беше, но най-страшен ми се видя потокът. Толкова исках да пия от него.
— Има много неща в живота си, които искаш да забравиш, нали?
— Да, мисля, че има.
— Съпруга си?
Тя кимна.
Жената със спящото бебе на ръце заговори със странна, непоклатима увереност, от която на нея й се сви сърцето.