„Насън ли съм се одраскала? Това ли е…“
Този път мисълта, която се въртеше в главата й, се задържа малко по-дълго, може би защото всъщност не бе точно мисъл, а образ. Това бе някаква гола жена — самата тя — която внимателно се провира настрана по някаква пътека, обрасла с трънак. Роузи пусна крана, подложи ръка под струята и зачака водата да се стопли. Питаше се възможно ли е на човек да му потече кръв от само себе си, ако сънува необикновено ярък сън. Нещо като при онези хора, на които на Разпети петък им руква кръв от дланите и ходилата.
„Стигми? Да не искаш да кажеш, че на всичкото отгоре имаш и стигми? — Нищо не казвам, защото нищо не знам“ — сама си отвърна Роузи, и нима това не бе самата истина! Вероятно можеше да приеме — съвсем условно, че е възможно на спящ човек да се появи драскотина, съответстваща напълно на драскотината, която се появява в съня на човека. Стори й се доста невероятно, но не бе съвсем изключено. Изключено е обаче човек да накара нощницата да изчезне от тялото му, чисто и просто сънувайки, че е гол.
(Смъкни това, дето си го навлякла.
Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!
На никого няма да кажа… )
Призрачни гласове. В единия разпозна собствения си глас, но чий бе другият?
Няма значение — естествено, че няма значение. Смъкнала е нощницата си насън, това е, или пък в момент на събуждане, което си спомняше не по-ясно от чудатия сън как тича насам-натам в тъмното или пък прекосява черен поток по бели камъни. Съблякла я е и като я потърси, несъмнено ще я открие на топка под леглото.
— Точно така. Освен ако не съм я изяла или нещ…
Дръпна ръка изпод душа и я разгледа с интерес. По пръстите си забеляза избледнели пурпурночервеникави петна, които бяха запазили доста по-ярък цвят под ноктите й. Бавно вдигна ръка към лицето си и в главата й се прокрадна някакъв друг глас — стори й се, че сякаш не е на Практична-Разумна — който й отвърна загрижено: „Не пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! Не пипай, не пипай!“
— Какви семки? — уплашено попита Роузи. Помириса пръстите си и долови съвсем слаб дъх, който й напомняше аромата на пекарна и апетитни сладкиши. — Какви семки? Какво се е случило снощи? Да не би?…
Наложи си да спре дотук. Знаеше какво се кани да изрече, но не искаше да изкаже въпроса и да го остави да увисне във въздуха без отговор — „Да не би да продължава да се случва и сега?“
Застана под душа, пусна толкова гореща вода, че едва я търпеше, а после грабна сапуна. Изми ръцете си с особено внимание и ги търка, докато по пръстите й, дори и под ноктите, не остана и следа от пурпурните петна. После започна да си мие косата и да си тананика. Кърт я бе посъветвал преди запис да рецитира детски стихчета в различна тоналност и с различна височина на гласа и точно с това се зае сега, стараейки се много-много да не вика, за да не притеснява съседите си. Когато пет минути по-късно излезе от банята, се почувства като нормално човешко същество от плът и кръв и вече не й се струваше толкова натрапливо, че тялото й е чудновата конструкция от бодлива тел и натрошено стъкло. Гласът й също се бе оправил.
Понечи да облече дънки и тениска, но се сети, че ще обядва с Роб Лефъртс, затова си сложи нова пола. После седна пред огледалото да сплете косата си. Вършеше го бавно, защото гьрбът и раменете й също бяха схванати. Горещата вода бе облекчила болката, но не я бе премахнала напълно.
„Да, бебето беше доста едричко за възрастта си“ — помисли си тя, толкова погълната от плитката, че дори не обърна внимание на думите си. Но докато си завързваше косата, вдигна поглед към огледалото, което отразяваше цялата стая зад гърба й, и видя нещо, което я накара да се ококори изумено. Всичко друго моментално излетя от главата й.
— О, Боже мой! — безсилно възкликна Роузи. Изправи и се прекоси стаята с отмалели крака, сякаш стъпваше на кокили.
В много отношения картината беше съвсем същата. Русата жена продължаваше да стои на хълма, плитката се спускаше по гърба й, а лявата й ръка все така засенчваше очите й, но жестът вече не бе лишен от смисъл, защото буреносните облаци бяха изчезнали. Небето над главата на жената с късата дреха имаше цвета на избелели дънки като във влажен юлски ден. Във въздуха кръжаха няколко едри черни птици, които също бяха новост, но Роузи почти не им обърна внимание.
„Небето е синьо, защото бурята мина. Свърши, докато бях… ъ-ъ… докато бях на друго място.“
Със сигурност помнеше единствено, че това друго място бе мрачно и страшно. Това й бе достатъчно — не искаше да си спомня повече, а и като че ли вече не държеше и да постави картината си в нова рамка. Нямаше да я показва утре на Бил и дори нямаше да я споменава. Не би било добре той да види жаркото слънце, което се бе появило на мястото на надвисналите буреносни облаци, но още по-зле би било, ако не забележи никаква промяна. Това би означавало, че си е изгубила разсъдъка.