„Вече изобщо не съм сигурна дали искам да притежавам това проклето нещо. Толкова е страшно. И знаеш ли кое е най-смешното? Мисля, че в тази картина има призраци.“
Вдигна платното като поднос, без да позволява на мисълта, която я караше да го държи по този особен начин
(внимавай да не паднеш Роузи)
да изплува. Вдясно до входната врата имаше малък дрешник, но засега в него нямаше нищо друго освен маратонките, с които напусна дома си, и един нов евтин пуловер. Трябваше да остави картината на пода, за да отвори вратата (можеше, разбира се, да я пъхне под мишница, колкото да освободи едната си ръка, ала някак си не й се искаше), но преди да влезе в дрешника, внимателно се взря в нея. Грееше слънце — несъмнено нов елемент, а в небето над храма кръжаха големи черни птици — сигурно и те са нови, но нямаше ли още нещо? Някаква друга промяна? Струваше й, че не греши, но не може да я забележи веднага, защото всъщност нещо липсваше. Нещо бе изчезнало, нещо…
„Не искам и да знам — изрече рязко. — Въобще не искам да мисля за това, тъй че тук ти е мястото.“
Точно така, тук й е мястото. Малко й бе мъчно, че изпитва такива чувства към картината, защото бе започнала да я възприема като талисман, който й носи късмет. Но едно бе сигурно: именно мисълта за Роуз Мадър — безстрашно застанала на своя хълм — я крепеше в първия ден в звукозаписното студио когато я бе обзела паника. Затова не й се искаше да изпитва такива неприятни чувства към картината, нито пък да се страхува от нея… но не можеше да ги превъзмогне. В крайна сметка в маслените платна времето не се променя за една нощ нито пък изрисуваните елементи се увеличават или намаляват, сякаш някой невидим оператор непрестанно сменя лещите на обектива. Роузи нямаше ясна представа какво ще прави с картината за в бъдеще, но за уикенда й готвеше следната съдба — ще се наложи да я тикне в дрешника, да прави компания старите й маратонки.
Внесе я вътре, подпря я на стената (устоявайки на желанието дори да я обърне с лице към стената) и затвори вратата. Като свърши и тази работа, облече единствената си хубава блуза, взе си чантата и излезе от стаята. Докато крачеше по дългия сумрачен коридор към стълбите, от дълбините на съзнанието й изплуваха думите: „Аз възмездявам.“ Роузи се закова на най-горното стъпало и така се разтрепера, че едва не изпусна чантата, а мускулите на десния крак отново я заболяха, сякаш я преряза ужасен спазъм. Но болката премина и тя забърза към първия етаж. „Няма да мисля за това — заповяда си, докато вървеше към автобусната спирка. — Като не искам — няма, а аз съвсем определено не искам. Ще си мисля за Бил. За Бил и неговия мотоциклет.“
12
Мисълта за Бил така я погълна, че не усети кога се озова в студиото всред мрачните герои на „Убий всяко мое утре“, а на обяд съвсем не й остана време за размишления. Господин Лефъртс я покани в приятно италианско заведение на име „Делла Фемина“, което й се стори най-прекрасният ресторант на света. Докато ядеше пъпеш, господин Лефъртс й направи „сериозно предложение за работа“, което включваше договор за двадесет седмици или за дванадесет книги, в зависимост от това кое условие ще се изпълни по-напред, при заплащане осемстотин долара седмично. Нямаше да получава по хиляда долара, както Роуда я бе посъветвала да настоява, но Роби й обеща да й намери импресарио, който да я представи в колкото радиостанции тя пожелае.
— До края на годината можеш да изкараш двадесет и две хиляди долара, Роуз. И повече, ако искаш… но защо да се преуморяваш?
Тя помоли да й остави почивните дни за размисъл, преди да му даде отговор. Господин Лефъртс се съгласи на драго сърце. Преди да се разделят във фоайето на „Корн Билдинг“ (Роуда и Кърт седяха на пейката до асансьора и си шепнеха заговорнически), той протегна ръка. Роузи отвърна на жеста, очаквайки да се ръкуват. Вместо това той пое ръката й, наведе се и я целуна. Младата жена изтръпна от вълнение — подобен жест на внимание бе виждала само по филмите.
Чак когато седна пред микрофона и зачака Кърт да навие нова магнетофонна лента, мислите й се върнаха към картината, прибрана на сигурно място
(надявай се, Роузи, надявай се)
в дрешника. Най-неочаквано осъзна какво се бе променило, какво бе изчезнало от пейзажа — гривната. Жената с пурпурния хитон я носеше над десния си лакът. Тази сутрин на ръката й нямаше нищо.