— Къде си, Роуз? Къде се криеш, крадло?
Не след дълго се унесе. Като се събуди към десет часа на другия ден, не го сдържаше на едно място, болеше го главата и го мъчеше неясен страх. Цяла нощ сънува най-невероятни сънища. Той лежи буден в леглото си на деветия етаж на хотел „Уайтстоун“, лампата в банята хвърля ярки отблясъци, а димът се стеле подобно на синкава потрепваща мембрана. Обикновено само насън му се привиждаха димни образи. Тази нощ в дима се появи Роуз.
„Ето те и теб“ — казва си той, докато я следи с поглед как прекосява някаква изсъхнала градина. Вали като из ведро. Кой знае защо, Роуз е без дрехи и голотата й предизвиква у него буйна страст. През последните седем-осем години гледката на голото й тяло предизвикаше у него единствено уморено отвращение, но сега тя изглежда различно. Даже доста добре.
„Причината не е в това, че е отслабнала — разсъждава насън той, — макар че изглежда по-стройна… малко. Има нещо в походката й. Какво ли?“
Изведнъж проумява. Тя има вид на жена, която се среща с любовник, но още не се е наситила. Дори да му бе хрумнало да се усъмни в това заключение — да рече: „Какво, Роузи ли, бе? Нещо се будалкаш с мен, братко“ — един поглед към косата й му е достатъчен да го проумее. Направила се е да на пачавра — сякаш си въобразява, че е Шарън Стоун или Мадона.
Проследява с поглед как изтъканата от дим Роуз напуска увяхналата градина и се приближава към някакъв поток, чиито води са толкова тъмни, че приличат на мастило. Тя прекосява потока по някакви камъни, разперила ръце встрани и Нормаи забелязва, че в едната си ръка е стиснала мокър смачкан парцал. Прилича му на нощница и той си казва: „А защо не я сложиш, нагла мръснице? Или може би чакащ твоя човек да ти перфорира билетчето? Ах, как искам да видя! Наистина искам. Ще ти кажа едно — ти ще ми паднеш и а те пипна да ми се държиш за ръце с някой мърльо, ченгетата ще го намерят с проклетия му патлак забучен в задника като свещ в торта.“
Никой обаче не се приближава — поне в съня. Изтъканата от дим Роуз над леглото му върви по някаква пътека сред гора, чиито дървета са мъртви като… е, като Питьр Слоуик, да речем. Най-сетне излиза на полянка, а там се издига разлистено дърво. Тя коленичи, събира шепа семки и като че ги увива в друго парче от нощницата си. Щом привършва, се изправя, тръгва към стълбите недалеч от корените на дървото (насън човек никога не знае какво ще последва) и изчезва в тъмнината. Той я чака отвън, но изведнъж усеща нечие присъствие, от което лъха такъв студ, сякаш някой е забравил да затвори вратичката на камера за дълбоко замразяване. В полицейската практика му се е случвало да се занимава с доста опасни типове — с Харли Бисингтън най-много мразеха наркомани, дето се друсат с хапчета — и след известно време човек свикваше да усеща присъствието им. Норман се чувства точно така. Някой го приближава в гръб — той нито за миг не се усъмнява, че този някой е доста опасен.
— Аз възмездявам — нашепва женски глас. Гласът е сладък и мек, но не по-малко ужасяващ. В него няма разум.
— Браво на теб, негоднице! — отвръща й в съня си. — Гледай мен да ме възмездиш и после няма да си познаеш физиономията.
Тя надава вой, но той сякаш изобщо не достига до слуха му, а направо се забива в мозъка му, и странното същество се втурва към него с протегнати ръце. Тогава мъжът поема дълбоко дъх и издухва цигарения дим. Жената изчезва. Норман вече не чувства леденото й присъствие. Известно време цари непрогледен мрак, а той се носи сред него, несмущаван от страховете и желанията, които го преследват наяве.
Събуди се в десет и десет в петък сутрин и веднага отмести поглед от часовника към тавана, едва ли не очаквайки да съзре призрачни сенки, които плуват в застоялия цигарен дим. Разбира се, не видя никакви сенки, били те призрачни или не. Освен това нямаше и дим — в стаята просто миришеше на „Пал Мал“, „In hoc signo vinces“. Детектив Норман Даниълс лежеше сам-саменичък насред влажните от пот чаршафи, които воняха на тютюн и прокиснало. В устата си имаше отвратителен вкус, сякаш цяла вечер бе дъвкал щавена кожа, а лявата му ръка пламтеше от болка. Разтвори юмрук — насред дланта му се бе надигнал огромен лъскав мехур. Той го съзерцава дълго, заслушан в гълъбите, които гукаха и пърхаха с криле по оцвъкания перваз на прозореца. Най-сетне си спомни как прогори дланта си с цигара и кимна. Направи го, защото колкото и да се стараеше, не можеше да извика образа на Роуз пред очите си… а после сякаш за компенсация цяла нощ я сънува в някакви откачени сънища.