От двете страни на багажника бяха прикрепени кожени торби. Бил разкопча едната и измъкна кожено яке подобно на своето — имаше два горни и два долни джоба с цип, но иначе беше най-обикновено. Нямаше никакви капси, еполети, лъскави катарами или други подобни финтифлюшки. Беше по-малко от неговото. Роузи гледаше дрехата — тя висеше безжизнено в ръцете му като одрана кожа — озадачена.
Той улови погледа й, отгатна тревогата й и поклати глава.
— На баща ми е. Научи ме да карам мотоциклет на една стара машина с плетена седалка, която получил в замяна срещу маса за хранене и спална гарнитура. Той казва, че като станал на двадесет и една, обиколил с нея цяла Америка. Палеше с много ритаме, а като забравиш да поставиш ръчката за скоростите в неутрално положение, като нищо излиташе изпод тебе.
— И какво стана с нея? Баща ти я блъсна? — Тя се подсмихна. — Или ти я блъсна?
— Нищо подобно. Просто остаря. От тогава насам семейство Стайнър купува само „Харли Дейвидсън“. Този е „Херитидж“, хиляда триста четиридесет и пет кубика. — Бил нежно докосна резервоара. — Татко не кара мотоциклет от пет години.
— Омръзна ли му вече?
Бил поклати глава.
— Не, има глаукома.
Роузи се пъхна в якето. Предположи, че бащата на Бил е поне с десет сантиметра по-нисък, а може би и с двайсетина килограма по-лек от сина си, но въпреки това дрехата висеше комично на гърба й и й стигаше почти до коленете. За сметка на това пък топлеше и тя изтегли ципа до горе, изпълнена едва ли не от чувствена наслада.
— Добре ти стои. Малко си смешна, като хлапе, което се е преоблякло в дрехи на възрастен, но изглеждаш добре. Наистина.
Изведнъж реши, че вече може да изрече онова, за което не намери сили, докато седяха на пейката; при това й се струваше, че е много важно да го каже:
— Бил?
Той я погледна усмихнато, но очите му бяха сериозни.
— Да?
— Не ми причинявай болка.
Младият мъж се замисли над думите й, продължавайки да се усмихва със сериозен поглед, сетне поклати глава.
— Не. Няма.
— Обещаваш ли?
— А-ха. Обещавам. Хайде, скачай на мотора. Возила ли си се друг път?
Роузи отвърна отрицателно.
— Добре, значи — тези клинчета са да си опреш краката. — Той се наведе и измъкна каска за нея. Пурпурно-виолетовият й цвят изобщо не я изненада. — Ето ти още една джунджурия.
Тя сложи каската, приведе се, взря се в огледалото за обратно виждане, а после избухна в смях.
— Приличам на състезател по американски футбол!
— Но пък си най-хубавият в отбора! — Той я хвана през раменете и я обърна. — Закопчава се под брадичката. Дай на мен.
За миг лицето му се доближи до нейното, на Роузи й се зави свят и тя си рече, че ако поиска да я целуне насред обления в слънце тротоар, сред всичките хора, които преспокойно си кършат сутрешните съботни работи, няма да се възпротиви.
Той отстъпи назад.
— Каишката стяга ли ти?
Тя поклати глава.
— Сигурна ли си?
Кимна.
— Я кажи нещо.
— Кишката стяг’ ли ти — рече тя и се разсмя, като видя учудената му физиономия.
Той се засмя с нея и повтори въпроса си:
— Готова ли си?
Изрече го с усмивка, но очите му отново бяха придобили предишното си сериозно замислено изражение — сякаш знаеше, че им е възложена изключително отговорна задача и всяка дума или движение биха могли да имат трайни последици.
Тя сви ръка в юмрук, потропа по каската и се ухили нервно.
— Май да. Кой се качва пръв, ти или аз?
— Аз. — Той преметна крак през седалката. — Сега е твой ред.
Тя внимателно прехвърли крак и опря ръце иа раменете му.
Сърцето й биеше до пръсване.
— Не, хвани ме през кръста, става ли? Ръцете ми трябва да са свободни, за да управлявам машината.
Тя пъхна длани между свободно отпуснатите му край тялото ръце и ги сключи отпред. Изведнъж сякаш отново сънуваше. Нима всичко това бе причинено от една мъничка капка кръв? От ненадейния подтик да излезе на улицата и просто да не спира да върви? Нима изобщо е възможно?
„Мили Боже, нека това не е сън“ — помоли се тя.
— Вдигна ли крака на поставките?
Тя постави стъпалата си на правилното място и застина от страхопочитание, когато Бил изправи мотоциклета и прибра стоянката с крак. Придържаше машината изправена само с крака и на нея й се стори, че се намира в малка лодка в мига, когато въжетата падат на брега, черупката се понася край кея и вече по-смело се поклаща на вълните. Тя се наклони към Бил, затвори очи и вдъхна дълбоко. Затоплената от слънцето кожа миришеше почти така, както си я беше представяла, а това бе хубаво. Всичко бе хубаво. Страшно и хубаво.
— Надявам се да ти хареса — рече Бил. — Наистина много се надявам.