Той натисна бутона на дясната ръчка и мотоциклетът изръмжа. Роузи подскочи и се примъкна по-близо до Бил, сграбчвайки го по-силно и не толкова самоуверено.
— Всичко наред ли е? — извика той.
Тя кимна, но осъзна, че той не я вижда, и викна в отговор, че всичко е наред.
След миг бордюрът отляво се плъзна назад. Бил провери дали не идват коли, после зави и потегли в обратната посока. Беше различно от кола — мотоциклетът направи вираж, като малък самолет, който се изравнява с пистата. Младият мъж завъртя ръчката и моторът литна напред, вятърът засвистя в каската на Роузи и тя се засмя.
— Знаех си, че ще ти хареса! — викна Бил през рамо, като спряха на светофара. Той отпусна крака на паважа — на Роузи й се стори, че сякаш отново стъпиха на твърда земя, само че свързващата нишка бе съвсем-съвсем тъничка. Като светна зелена светлина, двигателят под нея отново изрева — този път по-авторитетно — и те полетяха по Диъринг Авеню, покрай Брайънт Парк, чиито стари дъбове хвърляха по пътната настилка тъмни сенки подобни на мастилени петна. Тя надникна над дясното рамо на Бил и слънцето блесна в очите й като хелиографско огледало, което сякаш ги водеше през дърветата, а като завиваха по Калюмет Авеню, машината се наклони и Роузи се наклони заедно с нея.
„Знаех си, че ще ти хареса“ — бе казал той на тръгване, но на нея й хареса чак когато пресичаха северната част на града, криволичейки из все по-еднообразните улици в преградията, чиито еднотипни, залепени една до друга къщи й напомняха ма сериала „Всички в семейството“, и където на всеки ъгъл като че имаше по едно „Напръстниче“. Щом обаче излязоха на магистралата „Скайуей“, която отвеждаше извън града, на Роузи не просто й харесваше, а направо беше във възторг; а като свиха по шосе № 27 — двулентов път, който вървеше по брега на езерото чак до съседния щат — вече й се струваше, че с удоволствие би се возила така цяла вечност. Ако Бил я попиташе какво ще каже да се раходят до Канада, може би да идат на бейзболен мач в Торонто, просто би опряла скритата си под каската глава на топлата черна кожа върху гърба му, за да усети как тя кима с глава в знак на съгласие.
Тази магистрала беше чудесна. Към края на лятото щеше да бъде претоварена дори в този ранен утринен час, но днес почти нямаше превозни средства и празното шосе се губеше в далечината, като черна панделка, пришита с жълт конец по средата.
Отдясно, зад дърветата, надничаше фантастичната синева на езерото, а отляво се нижеха мандри, туристически бунгала и сувенирни магазинчета, току-що открити за летния сезон.
Роузи не изпитваше нужда да говори, не знаеше дали би могла да заговори, ако се наложи. Бил плавно увеличаваше скоростта, докато най-сетне червената стрелка на скоростомера се изправи вертикално нагоре — като часовникови стрелки, които сочат пладне — и сега свистенето на вятъра се усещаше по-силно. На Роузи й се струваше, че сякаш лети, като в сънищата от детинство, когато безстрашно се носеше над поля, зидове, покриви и комини, а косата й се развяваше като знаме. Винаги след такива сънища се събуждаше плувнала в пот, едновременно ужасена и очарована, а сега се чувстваше точно така. Погледна наляво и забеляза сянката си, досущ като в онези сънища, само че сега сенките бяха две и това я изпълни с радост. Не помнеше някога да е била по-щастлива. Светът й изглеждаше съвършен, а тя самата се чувстваше съвършена ведно с него.
Температурата на въздуха се изменяше едва доловимо — като навлизаха в падини или потъваха в дълбоки сенки, ставаше по-студено; като излизаха на слънце, отново се затопляше. При скорост деветдесет километра в час миризмите достигат до теб концентрирано, сякаш в капсули, изхвърлени от реактивен двигател: крави, тор, сено, пръст, окосена трева, разтопен асфалт. Тъкмо задминаваха неколцина работници, които поправяха шосето, и Бил наду клаксона. Мазен синкав пушек се виеше зад пуфтящия по магистралата селскостопански камион. В каросерията му лежеше проскубано куче, което бе опряло муцуна на подвитите си лапи и ги наблюдаваше равнодушно. Когато Бил се изравни с камиона, за да го изпревари, фермерът зад волана помаха на Роузи. Тя успя да различи гъстите бръчици около очите му, зачервения и обелен от слънцето нос, венчалната халка, която блесна на слънцето. Съвсем внимателно, като акробат, който изпълнява сложен номер без защитна мрежа, Роузи измъкна ръка и отвърна на поздрава. Фермерът се усмихна, а после се изгуби от поглед.
На двадесетина километра от града Бил посочи някакво бляскаво металическо петно в небето. След миг тя долови равномерното бучене на вертолетна перка, а след малко видя и двамата мъже в прозрачната, подобна на мехур кабина. Хеликоптерът изпърпори над главите им и преди да се скрие, Роузи забеляза как пътникът се навежда да извика нещо в ухото на пилота.