Роузи го стрелна с поглед.
— А с други жени идвал ли си?
— Не. Искаш ли да се поразходим. Тъкмо ще ни се отвори апетит, а и искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Най-добре направо да ти го покажа.
— Добре.
Той я поведе към брега и двамата седнаха на един камък да си събуят обувките. Бил изу ботушите си и отдолу се подадоха бели спортни чорапи, които доста я поразвеселиха — свързваше ги с часовете по физкултура в прогимназията.
— Ще си взимаме ли обувките, или ще ги оставим тук? — попита тя, стискайки кецовете си в ръка.
Той се замисли.
— Ти си ги вземи, но аз ще оставя моите. Тия проклети ботущи и на сух крак едвам се обуват. Ако си измокриш краката, става невъзможно.
Той събу чорапите и ги сгъна върху квадратните бомбета на ботушите. Нагласи ги толкова старателно, че Роузи се подсмихна.
— Какво има?
Тя поклати глава.
— Нищо. Хайде, покажи ми изненадата.
Тръгнаха на север покрай брега — Бил вървеше напред, а Роузи пристъпяше след него. Отначало водата й се стори толкова студена, че едва не й спря дъхът, но след минута-две свикна и вече не й беше толкова неприятно. Стъпалата й помръдваха под водата като игриви светли рибки и от пречупването на светлината изглеждаха леко разместени в глезените. Дъното беше каменисто, но удобно за стъпване. „Можеш да си изпонарежеш краката и изобщо да не забележиш — рече си. — Изтръпнали са, миличка.“ Но по дъното нямаше остри камъни. Бил не би я оставил да се изпонареже. Това заключение й се стори смешно, но много й хареса.
Четиридесетина метра по-нататък по стръмния бряг сред бухналите хвойни се извиваше пътека, посипана с едър бял пясък — тя й се стори странно позната от някакво неясно съновидение.
Бил посочи с ръка към ръба и тихо рече:
— Ще се изкачим горе. Стъпвай възможно най-тихо.
Изчака я да се обуе и я поведе по пътеката. На върха отново спря да я изчака и като понечи да му каже нещо, докосна устните й с пръст, а после посочи нещо.
Пътеката водеше до обрасла в храсталаци просека, която се намираше на малка височинка около петна десетина метра над езерото. Насред полянката бе паднало дърво. Сред коренищата, от които още висяха бучки пръст, се бе разположила червена лисица, която кърмеше три лисичета. Наолизо четвърто лисиче си гонеше опашката насред слънчево петно. Роузи се захласна в гледката.
Бил се наведе към спътницата си. Дъхът му погъделичка ухото й и тя потръпна:
— Онзи ден идвах да проверя това местенце още ли съществува и дали е все така хубаво. Не съм идвал от пет години и исках да се уверя, преди да дойдем. Като се разхождах, попаднах на тия приятели. Vulpes fulva — червена лисица. Малките са на около шест седмици.
— Знаеш толкова много за тях!
Той сви рамене:
— Просто обичам животните. Чета за тях и се опитвам да ги наблюдавам на живо, сред природата, когато имам възможност.
— Ходиш ли на лов?
— Пази Боже. Дори не правя снимки. Само гледам.
Лисицата ги беше забелязала. Без да помръдва, напрегнато впери в тях блестящите си зорки очи.
„Не я гледай право в очите — изведнъж си рече Роузи. Нямаше представа какво означава това; знаеше само, че гласът, който го изрече, не принадлежи на нея. — Не я гледай право в очите, туй не е за такива като тебе.“
— Толкова са красиви — пошепна тя. Посегна и стисна дланта му с двете си ръце.
— Да, прекрасни са.
Майката извърна глава към четвъртото лисиче, което се бе отказало да гони опашката си и сега преследваше сянката си. Нададе кратък пронизителен лай. Малкото се обърна, огледа дръзко новодошлите, застанали насред пътеката, изприпка при майка си и легна до нея. Тя започна да го ближе по главичката с бързи и умели движения, но очите й нито за миг не изпускаха Роузи и Бил.
— Има ли си другар? — шепнешком попита Роузи.
— Да, виждал съм го и преди. Доста едър мъжкар.
— Така ли се казва?
— А-ха, мъжкар.
— И къде е сега?
— Тук някъде. На лов. Сигурно честичко им носи по някоя и друга чайка със счупено крило за вечеря.
Роузи отмести поглед към коренището, което лисиците бяха изорали за своя бърлога, и отново я обзе неясно чувство за deja vu. Пред очите й изплува огромен корен, който като че посяга към нея, после трепна и се изгуби.
— Страхува ли се от нас? — попита тя.
— Може би мъничко се страхува. Ако се опитаме да се доближим, ще се нахвърли върху ни.
— Да — съгласи се тя. — Ако ги закачим, ще последва възмездие.
Бил я погледна озадачено.
— Ами, да, сигурно, а-ха.
— Радвам се, че ми ги показа.
Лицето му грейна в усмивка.
— Радвам се.
— Хайде да се връщаме. Не искам да я плашим. Освен това съм гладна.
— Добре, и аз поогладнях.
Той вдигна ръка и махна тържествено. Лисицата проследи движението с блестящите си, неподвижни очи… после муцуната й се набърчи и тя сякаш изръмжа безмълвно, показвайки ситните си бели зъби.
— Да-а — рече Бил. — Ти си добра майка. Грижи се за тях.
После се обърна. Роузи го последва, но след няколко крачки се обърна и за последен път се вгледа в ясните, сякаш замръзнали очи на животното. Лисицата още не бе скрила зъбите си, но продължаваше да кърми малките си насред притихналата слънчева полянка. Козината й бе по-скоро оранжева, отколкото червена, но странният оттенък, който ярко контрастираше с ленивата зеленина наоколо, отново я накара да потръпне. Над просеката се изви чайка и сянката й пробяга по тревата, но лисицата не отместваше очи от лицето на Роузи. Младата жена се обърна и тръгна да настигне Бил, продължавайки да усеща как зоркият, неподвижно съсредоточен поглед продължава да я следва.