Тя погледна часовника си и с изненада установи, че вече е два и десет. Но как е възможно, та те седяха на камъка едва от пет-десет минути! С неудоволствие стигна до прекрасното заключение, че не са минали само пет-десет минути. Бяха прекарали тук половин час, дори може би четиридесет и пет минути.
— Хайде — подкани я той и се смъкна от камъка. Цопна в студената вода и направи недоволна гримаса; миг преди да се обърне, Роузи забеляза издутината в панталоните му. „Това е мое дело“ — рече си тя, удивена от чувствата, които породи тази мисъл — зарадва се, стана й весело и я изпълни палаво задоволство.
Хързулна се по камъка и още преди да се усети, бе уловила Бил за ръката.
— Добре, какво ще правим сега?
— Ще се поразходим, преди да потеглим обратно. Малко да се поразхладим.
— Нямам нищо против, но хайде да не ходим при лисиците. Не искам да ги безпокоим отново.
„Да я безпокоя — мислено се поправи. — Нея не искам да безпокоя отново.“
— Добре. Сега ще се поразходим на юг.
Той понечи да продължи. Тя стисна ръката му, за да го накара да се обърне, пристъпи към него и го прегърна. Подутината още не бе спаднала и Роузи бе доволна. Никога до днес не й бе хрумвало, че в тази твърдина има какво да се хареса на една жена — винаги бе вярвала най-искрено, че това е измислица на модните списания, които целят единствено да продават дрехи и козметика за лице и за коса. Може би вече знаеше малко повече. Притисна се към твърдото място и погледна Бил в очите.
— Имаш ли нещо против да ти кажа нещо, на което ме научи майка ми, когато за пръв път ме поканиха на рожден ден? Била съм на четири-пет години.
— Слушам — с усмивка отвърна той.
— Благодаря ти за чудесния следобед, Бил. Това бе най-прекрасният ден, който съм прекарвала, откакто пораснах. Благодаря, че ме покани.
Бил я целуна.
— На мен също ми беше хубаво, Роузи. От години не съм се чувствал толкова щастлив. А сега ела да се поразходим.
Уловени за ръка, двамата се отправиха на юг покрай брега на езерото. Поведе я по някаква друга пътека, която излизаше в дълга, тясна ливада, която явно бе изоставена от години. Следобедното слънце хвърляше полегати прашни отблясъци, а над тревите прелитаха пеперуди. Жужаха пчели, а някъде отляво долиташе неуморното почукване на кълвач. Бил й показваше различни цветя и ги назоваваше. Малко се обърка с имената, но Роузи не го поправи. На свой ред му показа гъбите в коренището на стар дъб в края на ливадата и му обясни, че не са много опасни, защото са горчиви — от сладките човек може да се отрови и дори да умре.
Като се върнаха при масите, както бе предрекъл Бил, гимназистите вече бяха пристигнали — на паркинга се бяха появили микробус и джип. Бяха приветливи, но шумни момчета и момичета и вдишаха страхотна олелия, докато опънат волейболната си мрежа и настанят хладилните чанти с бира на сянка. Едно деветнадесетгодишно на вид момче разнасяше на конче приятелката си, облечена в сиво-зелени панталони и бански. Младежът изведнъж се затича — момичето весело се разпишя и заудря на шега остриганата му глава. Докато ги наблюдаваше, Роузи изведнъж се запита дали веселата глъч достига до слънчевата полянка с лисичата бърлога — предположи, че сигурно се чува. Лисицата сякаш бе пред очите й — лежи насред тревите, майчински загърнала с опашка мъничетата, които сити и доволни спят, и се вслушва в човешките крясъци откъм плажа с наострени уши и блеснал хитър поглед, в който дебне лудост. „Ако се разболеят, мъжките бързо умират, но женските могат да разнасят беса дълго време“ — рече си, а после се замисли за гъбите под влажните сенки на синура. „Паяшки столчета“ — така ги бе нарекла баба й, когато й ги показа едно лято, и понеже й се бе сторило, че баба Уикс много обича това име — макар да не го бе открила в нито една книга за растения — Роузи добре запомни тези гъби, които, кой знае защо, й се виждаха неприятни — безцветната им мека тъкан бе изпъстрена с тъмни петънца, които наистина напомняха паяци, ако човек има въображение… а тя имаше.
„Женските могат да разнасят беса дълго време — отново си помисли. — Мъжките бързо умират, но…“
— Роузи? Студено ли ти е? Тя го погледна нбразбиращо.
— Цялата трепериш.
— Не, не ми е студено. — Погледна към децата — за тях те двамата явно не съществуваха, понеже бяха над двадесет и пет години — после отново извърна очи към Бил. — Но може би е време да си тръгваме.
— Мисля, че си права — кимна той.
5
На връщане движението по „Скайуей“ беше доста натоварено, а като излязоха от магистралата, попаднаха в истинско задръстване. То ги забавяше, но не се наложи да спират. Бил умело се пъхаше в пролуките между колите и на нея й се струваше, че хвърчат на гърба на дресирано водно конче, но той не се впускаше в рисковани маневри и не й даваше никакъв повод за притеснение, дори когато насочваше машината към прекъснатата линия по средата на пътното платно и отминаваше строените от двете страни лимузини, подобни на послушни мастодонти, които чакаха па бариерите за „Скайуей“. Като започнаха да се появяват табели с надпис „КРАЙБРЕЖНА ЗОНА“, „АКВАРИУМ“, „ЕТИНГЪР ПИЪР“, Роузи вече не съжаляваше, че си тръгнаха от Шорленд. Радваше се, че ще пристигне навреме за смяната на щанда за тениски. Трябваше да представи Бил на приятелките си и това я изпълваше с още по-голямо задоволство. Сигурна бе, че ще го харесат. Щом минаха под розово платнище с надпис „ПОТЪНЕТЕ В ЛЯТОТО с «ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ»“, изпита неописуемо щастие — по късно през този предълъг ден щеше да си спомня с тръпки на ужас за този миг.