„Няма начин“ — рече си и подкара покритата с лепенки количка по циментовата алея сред цветните лехи към ливадата за пикник. Тя не беше точно ливада, а цял парк, при това доста приятен. Имаше детска площадка за онези, които се бяха уморили или уплашили от лунапарка. Храстите бяха подрязани във формата на животните на Дисни, имаше игрища за игра на подкова, за софтбол и многобройни дървени маси. Насред поляната беше разпъната брезентова шатра, а вътре се забелязваха готвачи с бели престилки, които подготвяха обяда. Зад шатрата бяха подредени няколко павилиона, очевидно предназначени само за днешния ден — в един имаше лотария с награди ръчно тъкани завивки; в друг продаваха тениски (чиито надписи не се различаваха много по смисъл от лепенките на „Хъмп“); в трети пък имаше какви ли не брошурки… стига човек да се интересува как би могъл да напусне съпруга си и да се радва на живота с обратните си сестри по душа.
„Ако имах автомат — мислеше си Норман, — нещо тежко и бързо от рода на «Мак-10», мисля, че само за двадесет секунди щях да превърна света в по-добро място за живеене. В много по-добро място за живеене.“
Повечето посетители бяха жени, но имаше достатъчно мъже, та той да не се набива на очи. Обикаляше павилионите, правеше се на любезен, отвръщаше на усмивките и киманията. Купи си билетче за ръчно тъканата завивка на снежинките, представяйки се под името „Ричард Питърсън“. — Може би не е много подходящо да се представя като Хъмп — не и тук. После си купи книжка със заглавие „Жените също притежават права над недвижимото имущество“ и обясни на лесбийската принцеса зад Щанда, че щял да я изпрати на сестра си Джийни в Топика. Принцесата се усмихна и му пожела приятен ден. Той се усмихна в отговор и й пожела същото. Оглеждаше всички и търсеше едно конкретно лице: Роуз. Още не я бе забелязал, но не се отчайваше — още бе рано. Положително ще бъде тук за обяд — веднъж само да потвърди със сигурност предположението си, че тя е тук, всичко ще бъде наред и всичко ще се подреди. Е, наистина се пооплеска на касата, но какво от това? Случката мина и замина и няма да се повтори. Със сигурност.
— Страхотна количка имаш, приятелю — жизнерадостно възкликна млада жена в къси панталони с тигров десен. Водеше за ръка момченце. То държеше огромна фуния черешов сладолед и очевидно се опитваше да омаже цялото си лице с него. Норман го прецени като първокласно кретенче. — И лепенките също са страхотни.
Тя му протегна ръка и той се запита — за секунда — колко ли бързо тьповатата й усмивка, която означаваше „Не се страхувам от инвалиди“, ще изчезне от лицето й, ако вместо да й подаде ръка, както тя очакваше, й отхапе няколко пръста. Бе протегнала лявата си ръка и Норман никак не се изненада, че на безименния й пръст няма венчална халка, въпреки че мишлето с черешовия сладолед по цялата физиономия доста приличаше на нея.
„Пачавра с пачавра — мислено възкликна. — Както те гледам така, разбирам какво му е на шибания свят. Какво си направила? Хванала си някоя от обратните си приятелки да те заплоди с олигофренче, а?“
Усмихна се, леко стисна протегнатата ръка и рече:
— Благодаря.
— Имате ли познати тук? — попита жената.
— Ами да — вие — веднага отвърна Норман. Тя доволно се засмя.
— Благодаря, но нямах това предвид.
— Не, просто исках да видя. Ако преча и празненството е частно, веднага мога да се махна.
— Не, в никакъв случай! — викна тя, ужасена от думите му… както и бе очаквал, че ще реагира. — Останете. Разходете се наоколо. Повеселете се. Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Ще ми достави удоволствие. Захарен памук? Хот-дог?
— Не, благодаря. Преди време катастрофирах с мотоциклет — така се и оказах в тая прекрасна количка. — Негодницата кимаше със съчувствие, но стига да поиска, за около три минути можеше да я накара да се разреве като на заколение. — Та от тогава нямам много апетит. — Усмихна се несигурно и допълни: — Но животът още ми харесва, Бога ми!
Тя се засмя.
— Браво на вас! Пожелавам ви най-приятен ден.
Той кимна.
— Да ви се връща двойно. И на теб весел ден, синко.
— Естествено — уклончиво отвърна хлапакът и враждебно изгледа чичкото в инвалидната количка сред сладоледената пяна по лицето си. В миг Норман бе обзет от паника — стори му се, че момчето видя истинския Норман, който се криеше зад обръснатата глава и коженото яке с хиляди ципове на Хъмп Питърсън. Рече си, че това е най-обикновена градинска параноя, ни повече, ни по-малко — което е съвършено нормално, при положение, че се бе намъкнал с измама в неприятелския лагер — но въпреки това побърза да се отдалечи от младата жена.