Пътеката минаваше под арка, на която бе написано: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА ЦЕНТРАЛНАТА АЛЕЯ“. Норман мина под арката и продължи да се движи безцелно по широката циментова алея. Бе открил, че най-хубавото на инвалидните колички е, че хората ти правят път.
Паркът вече започваше да се изпълва с посетители, а това навярно бе добре, макар че всичко останало вървеше зле. Главата му отново бе започнала да пулсира, а забързаните тълпи наоколо създаваха у него особени усещания и го караха да се чувства като извънземно в собствената си кожа. Защо например толкова много хора се смеят? Какво, за Бога, им е толкова смешно? Не разбират ли какво става с този свят? Не виждат ли, че всичко — всичко — съвсем скоро ще стане на пух и прах? С ужас установи, че вече всички му приличат на лесбийки и педали, сякаш светът вече се бе изродил в клоака, гъмжаща от еднополови създания, в която всички жени са крадци, всички мъже са лъжци и никой няма и капка уважение към силите, които крепят обществото.
Главоболието му се усилваше и около предметите отново заподскачаха смешни ярки контури. Всички шумове достигаха до съзнанието му с влудяваща яснота, сякаш някакъв зъл дух се бе вселил в главата му и непрестанно усилваше звука. Трясъкът на вагоните на увеселителното влакче бучеше в главата му като лавина, а писъците на пътниците се забиваха в ушите му като шрапнели. Пръдливият пукот на парния орган, дрънченето на автоматите с електронни игри, воят на блъскащите се колички, който напомняше жужене на насекомо… всички тези шумове се смесваха в обърканото му наплашено съзнание като някакви ненаситни чудовища. Възгласът на механичния моряк пред Кораба на духовете му се струваше най-ужасен — той сякаш проникваше навсякъде и като свредел се забиваше чак в мозъка му. Имаше чувството, че ако още веднъж чуе монотонното „Ужас зад борда, друже!“, главата му ще пламне като суха клечка. Или пък ще захвърли проклетата количка и ще се разпиши като…
„Спри, Норми!“
Отби се от алеята и се пъхна между будката за мекици и будката, където продаваха пица на парче — там най-после спря и се извърна с гръб към разбунената тълпа. В този глас винаги се вслушваше. Преди девет години именно той му каза, че единственият начин да затвори устата на Уеиди Яроу е да я убие и пак той най-сетне го бе предумал да закара в болница Роуз, когато беше със счупено ребро.
„Норми, ти си откачил — отбеляза спокойният ведър глас. — Според критериите на съдилищата, където толкова пъти си давал показания, ти си луд за връзваме. Нали знаеш?“
В този миг лекият полъх откъм езерото довея възгласът:
— Ужас зад борда, друже!
„Норми?“
— Да — пошепна и заразтрива слепоочията си. — Да, мисля, че знам.
„Добре тогава. Човек може да се справи въпреки недъзите си… стига да ги признае. Трябва да я откриеш, а това е рисковано. Самото ти идване тук беше рисковано, нали?“
— Да. Да, татко, рисковано беше.
„Хубаво, глупостите бяха дотук. Слушай ме внимателно, Норми.“
Той наостри уши.
9
Гърт остана на площадката още малко, но полека-лека започна да й дотяга от непрестанните викове на Станли „хайде пак, хайде пак“. Нямаше никакво намерение непрекъснато да му угажда — първият път едва не се изтърси на земята и Гърт едва не получи разрив. А и освен това отново се бе замислила за онзи тип. С голата глава.
Познава ли го отнякъде, наистина? Познава ли го?
Възможно ли е да е съпругът на Роузи?
„О, това е чиста лудост. Параноя.“
Навярно е така. Няма почти никакво съмнение. Но мисълта не й даваше мира. Ръстът му горе-долу съответстваше… въпреки че заради тази инвалидна количка бе трудно да се каже. Естествено, човек като мъжа на Роузи изобщо не би се затруднил в преценката си.
„Престани! Хващаш се за глупости.“
На Стан му омръзна да се люлее и й предложи да повисят на катерушките. Тя се усмихна и поклати глава.
— Но защо? — нацупи се хлапето.
— Защото твоята стара приятелка Гърт е прекалено дебела за подобни занимания.
В този миг тя забеляза край пързалката Ранди Франклин и веднага взе решение. Тези съмнения направо я влудяваха — трябваше да направи нещо по въпроса. Помоли Ранди да наглежда Стан за малко. Младата жена се съгласи и Гърт я нарече „ангел мой“, каквато тя със сигурност не беше… но от малко насърчение никого няма да го заболи.