— Къде отиваш, Гърт? — разочаровано попита Станли.
— Трябва да свърша една работа, момчето ми. Бягай на пързалката при Андреа и Пол.
— Пързалките са бебешка работа — ледено заяви той, но отиде при Ранди.
10
Гърт се запъти към централната алея, а оттам сви към входа. Пред касите за целодневни и полудневни билети се виеха дълги опашки, които доста я обезсърчиха — продавачът надали щеше да й обърне внимание.
Задната врата към неговата каса беше отворена. Гърт събра кураж и се запъти натам. Тя не заемаше официален пост в „Дъщери и сестри“ — никога не бе заемала — но обичаше Ана, която й бе помогнала да прекрати връзката си с един мъж, заради когото във възрастта между шестнадесет и деветнадест години се бе оказвала в спешното отделение точно девет пъти. Сега беше на тридесет и седем години и от петнадесет години в качеството си на неофициален първи заместник помагаше на Ана във всичко. Да учи новодошлите в общежитието на онова, което самата тя бе научила от Ана — че не са длъжни да се връщат при съпрузите, приятелите, бащите или пастроците, които ги малтретират — бе само едно от задълженията й. Освен това обучаваше жените на самоотбрана (не че това би им помогнало да си спасят живота, но поне ще могат да защитят достойнството си); участваше в организирането на мероприятия — като днешното увеселение — за набиране на средства; помагаше на болнавата възрастна счетоводителка да отчита нещо като печалба в края на всеки месец. А когато се нуждаеха от охрана, се стараеше да направи каквото е по силите й. Именно в качеството си на отговорник по охраната се запъти към кабината, като разкопчваше чантата си. Тя представляваше походната канцелария на Гърт.
— Извинете, господине — рече и се опря на отворената врата. — Може ли за момент?
— „Службата за посетители“ се намира вляво от Кораба на духовете. — Той дори не благоволи да се обърне. — Ако имате някакъв проблем, обърнете се към тях.
— Не ме разбирате. — Гърт пое дълбоко дъх, стараейки се да запази равен тон. — Единствено вие можете да ми помогнете.
— Двадесет и четири долара — рече касиерът на младата двойка зад гишето, — шест долара ресто. Приятен ден. — После, без да обръща глава, заяви: — Извинете госпожо, но ако не забелязвате, в момента съм зает. Тъй че ако ще ми се оплаквате, че автоматите с игрите гълтат монети, или нещо подобно, просто изприпкайте до „Службата за посетители“ и…
Чашата на търпението й преля — нямаше никакво намерение да изприпка където и да било, особено пък ако й нареждат с такъв непоносим тон, който означаваше „светът е пълен с какви ли не тъпаци“. Светът може и да е пълен с тъпаци, но тя не бе от тях, а освен това знаеше нещо, което този самонадеян кретен дори не подозираше — тялото на Питър Слоуик бе изпохапано на повече от осемдесет места, а не е изключено извършителят на престъплението да е тук, на кея, и да търси жена си. Влезе в кабината — едвам се свря вътре — и сграбчи служителя за синята униформа. Обърна го към себе си. На горния джоб на ризата му висеше табелка с надпис „КРИС“. Крис се вторачи в широкото като пита тъмно лице на Гърт, слисан от самия факт, че някаква си клиентка се бе осмелила да го докосне. Понечи да каже нещо, но тя не го остави и му нареди:
— Млъкнете и слушайте. Има вероятност тази сутрин да сте продали целодневен билет на един много опасен човек. Престъпник. Тъй че въобще не си правете труда да ми обяснявате колко сте натоварен днес. Крис, защото пет… пари… не давам.
Мъжът изумено се опули насреща й. Преди да е успял да се съвземе, Гърт измъкна от огромната си чанта леко замазаното факскопие на някаква снимка и я тикна под носа му. „Детектив Норман Даниълс, шеф на секретната група, която разби мафиотската наркобанда“, пишеше отдолу.
— Идете при охраната — обидено, но с тревога в гласа заяви Крис. Господинът, който бе на ред зад гишето — беше с шапка-идиотка на главата, а на тениската му пишеше: „ДЯДО № 1 В СВЕТА“ — внезапно извади видеокамера и започна да снима, вероятно надявайки се, че ще излъчат заснетото в някоя рубрика за куриозни действителни случки по местната телевизия.
„Ако знаех колко ще е забавно, изобщо нямаше да се колебая“ — рече си Гърт.
— А, не, те не ми трябват, поне засега. Искам да говоря с вас. Моля ви. Просто го огледайте хубаво и ми кажете…
— Госпожо, не можете да си представите колко хора минават пред очите ми на д…
— Представете си господин в инвалидна количка. Рано сутринта. Преди навалицата. Едър. С гола глава. Вие се наведохте от гишето и се развикахте след него. Той се върна. Сигурно си беше забравил рестото, или нещо подобно.