11
Норман се върна на централната алея и бавно потегли към ливадата за пикник. Обедът още не бе свършил, но не оставаше много време — вече бяха започнали да разнасят първите подноси с десерта. Ако ще предприема нещо, трябваше да побърза и да действа, докато жените са събрани на едно място. Вече не се притесняваше — тревогите му бяха преминали. Знаеше точно място, където може да хване някоя жена насаме и хубавичко да си поговори с нея. „Жените не могат без тоалетна, Норми — бе му казал веднъж баща му. — Те са като кучетата, дето не могат да не припикаят всеки божи люляков храст, който им се изпречва на пътя.“
Бързо насочи количката към алеята с надпис „КЪМ ТОАЛЕТНИТЕ“.
„Достатъчна ми е и една — разсъждаваше той. — Една, която да ми каже къде е Роузи, щом като не е тук. Ако е в Сан Франциско, ще ида в Сан Франциско, ако е отлетяла за Токио, и там ще я последвам. И в ада да е слязла, няма да се откажа. И защо не? И без друго всички ще свършим там, а току-виж с Роуз и дом сме завъртели в преизподнята.“
Прекоси горичката с декоративни борчета и остави количката да се пързаля свободно по лекия наклон към тухлената сграда без прозроци и с врати в двата края — отдясно „Мъже“, отляво „Жени“. Продължи направо покрай дамската част и сви зад ъгъла. Мястото му се видя задоволително — постройката бе заобиколена с равна тясна ивица земя, заградена с високи колове, край които бяха наредени пластмасови боклукчийски кофи. Той слезе от количката и предпазливо подаде глава зад ъгъла, за да може да наблюдава алеята. Вече се беше оправил и отново се чувстваше уравновесен и спокоен. Главата още го понаболяваше, но тъпата пулсираща болка, която изпитваше сега, не го измъчваше толкова. От горичката се зададоха две жени — ядец. Най-голямото неудобство на избраната стратегия беше, разбира се, навикът на жените вечно да се мъкнат до едното място по двойки. Какво, по дяволите правят там? Обарват ли се, що ли? Тия двете влязоха вътре. През близкия прозорец се чуваше как се смеят и обсъждат някого на име Фред. Фред това, Фред онова, Фред не знам си какво. Очевидно Фред бе някакво хлапе. Всеки път, когато по-приказливата замлъкваше да си поеме дъх, цятата постройка екваше от стръжещия смях на другата — Норман имаше чувството, че някой посипва мозъка му с натрошени стъкла, както сладкарят ръси поничките със захар. Въпреки това не помръдна от мястото си и продължи да наблюдава пътеката абсолютно неподвижно, като непрекъснато ту свиваше, ту отпускаше юмруци.
Най-сетне излязоха, продължавайки да говорят за Фред, и закрачиха по пътеката толкова близо една до друга, че хълбоците и раменете им се докосваха — той едвам се сдържаше да не хукне след тях, да ги сграбчи за косите с по една ръка и да пръсне главите им една в друга като тикви, пълни с експлозив.
— Не — шепнешком си заповяда. Потта се стичаше по лицето му на едри, кристално чисти капки и лъщеше по гладко избръснатия му череп. — Не, не сега, за Бога, не губи самообладание точно сега!
Целият трепереше, главоболието му отново се бе усилило и главата му кънтеше до пръсване. По контурите на предметите танцуваха ярки искри, а му потече и носът.
Следващата посетителка на заведението бе сама и той я разпозна веднага — това беше същата лелка с побелелите коси и отвратителните вени, дето му донесе кисело мляко.
„Да знаеш аз какво съм ти приготвил — целият в очакване, мислено й се закани, а в това време жената се заспуска по циментовата алея към тухлената постройка. — Такова млекце съм ти спретнал, а ако не ми кажеш онова, което ме интересува, при това веднага, току-виж си го изсърбала до дъно.“
В този миг от горичката изникна още някой. И тази особа му бе позната — това беше дебелата, нахална кранта с червената дреха, дето го зяпаше, когато касиерът го повика за парите. Отново го обзе влудяващото чувство, че я познава отнякъде, но не помни откъде — то наподобяваше раздразнението, което предизвиква досадна дума, която е на върха на езика ти, но всеки път, щом понечиш да я изречеш, отскача като гумена топка.
Познаваше ли я? Само да не го болеше така силно главата…
Тя продължаваше да размахва огромната си чанта, която приличаше на дипломатическо куфарче, и тъкмо тършуваше из нея. „Какво търсиш, дебелано? — мислено възкликна Норман. — Малко сладко? Или някой и друг бонбон? Да не би…“
Името се появи изневиделица. Беше чел за нея в статията за „Дъщери и сестри“, която намери в библиотеката. Даже беше поместена и снимка — негьрката беше приклекнала в някаква идиотска бойна поза, приличаше по-скоро на двойно ремарке, отколкото на Брус Лий. Именно тя се беше изказала, че мъжете не били техни врагове… „Но ако нападнат, отвръщаме им със същото.“ Гърт. Не помнеше фамилията, но малкото й име беше Гърт.