„Изчезвай, Гърт“ — мислено я подкани. Бе стиснал юмруци с все сила и ноктите му болезнено се забиваха в дланите му.
Но вместо да се махне, тя подвикна:
— Лана! Ей, Лана!
Белокосата жената се обърна и закрачи обратно към Дебелака, която приличаше на Хладилника, облечен в рокля. Норман проследи с поглед как възрастната жена на име Лана се заизкачва с Дърта-Гърта към горичката. Докато се отдалечаваха, Гърти й подаде нещо. Приличаше на лист хартия.
Норман отри потта от очите си и зачака Лана да приключи оперативката с Гърт и да се върне в тоалетната. Оттатък дърветата, на ливадата, вече приключваха с десерта и скоро жените щяха да се изсипят насам като потоп. Ако в най-скоро време не му потръгне, ще настане пълен хаос.
— Хайде, хайде — мърмореше Норман, и сякаш в отговор на думите му, от горичката излезе някой и закрачи надолу по циментовата пътека. На беше Гърт, не беше и Лана — лейди Кисело мляко, а някакво трето лице, но той познаваше и нея — това беше едната от двете пачаври, които видя в зеленчуковата градина, когато беше на оглед на „Дъщери и сестри“ — онази с двуцветната коса. Дръзката кучка, която дори му помаха.
„И ми изкара акъла, мръсницата му с мръсница — помисли си. — Тъкмо ще й го върна. Хайде, побързай, малката ми. Ела при татко.“
Започваше да се възбужда, главата вече не го болеше. Седеше неподвижно и надничаше зад ъгъла, молейки се Гърт да не изскочи в най-неподходящия момент и момичето е оранжево-зелената коса да не размисли и да се върне. Засега алеята беше пуста, а девойката с отвратителната перука се приближаваше към тоалетната. „Госпожице Пънк-Гръндж отрепка за 1994 година, заповядай в моя кабинет, казал паяка на мухата, насам, насам“ — тя посяга към вратата, но така и не успява да я отвори, защото пръстите на Норман се сключват около тъничката китка на Синтия, преди да е докоснала дръжката.
Тя извръща слисан поглед към него и изблещва очи.
— Ела тука — каза той и я помъкна след себе си. — Ела тука да си поговорим. Хубавичко да си поговорим.
12
Гърт Киншо бързаше към тоалетната и буквално подтичваше, когато — чудо на чудесата — пред нея се изпречи именно жената, която търсеше. Моментално отвори обемистата си чанта и припряно затьрси фотографията.
— Лана! — викна тя. — Хей, Лана!
Лана се върна по пътеката и започна да й обяснява:
— Търся Кати Спаркс. Виждала ли си я някъде?
— А-ха, хвърля подкови — отвърна Гърт и посочи с палец към ливадата. — Видях я преди две минути.
— Чудесно!
Тя веднага забърза натам. Чернокожата отправи изпълнен с копнеж поглед към тоалетната и забърза да я настине. Мехурът й сигурно щеше да издържи още малко.
— Притесних се да не би пак да е изпаднала в пристъп на паника и да е хукнала да си върви. Нали я знаеш каква е.
— А-ха. — Вече бяха стигнали до горичката, когато Гърт подаде снимката на по-възрастната жена. Тя се вгледа с интерес. Не бе сред постоянните обитателки на „Дъщери и сестри“ и виждаше фотографията за пръв път. Лана беше социален работник-психиатър и живееше в Кресънт Хайтс със симпатичния си съпруг, който никога не я малтретираше, и трите си симпатични деца, които никога не й създаваха проблеми.
— Кой е този? — попита тя.
Понечи да отговори, но в този миг се зададе Синтия. Както винаги, независимо от обстоятелствата, шантавата й коса накара Гърт да се усмихне.
— Здрасти, Гърт, ризата ти е страхотна! — подкачи я девойката. Това не беше комплимент, а чисто и просто реплика, малък синтиизъм.
— Благодаря. Имаш чудни панталони. Но бас държа, че ако положиш малко старание, ще намериш и такива, от които задникът ти съвсем да изскача.
— Я пък ти — отвърна девойката и продължи по пътеката, а стегнатото й, безспорно привлекателно задниче подскачаше като махалото на часовник. Лана я изгледа развеселена, а после отново се загледа в снимката, разсеяно поглаждайки дългата си бяла коса, която бе вързала па опашка.
— Не ти ли се струва познат?
Тя поклати глава, но Гърт изтълкува отговора й по-скоро като израз на съмнение, отколкото като отрицание.
— Представи си го без коса.
На другата жена й хрумна още по-добра идея — закри косата на мъжа от снимката с ръка. После се вгледа много по-внимателно и безмълвно раздвижи устни, сякаш се опитваше да разчете нещо. После вдигна поглед към Гърт, а на лицето й бяха изписани изумление и тревога.
— Тази сутрин го почерпих с кисело мляко — колебливо започна. — Беше с тъмни очила, но…