— Гърт! — извика и разбута мъжете, без изобщо да ги поглежда. — Гърт, къде е Синтия? Да не би…
— На горния етаж. — Тя се постара да се усмихне, за да й вдъхне увереност, но опитът не беше много убедителен. Очите й бяха подути и зачервени от плач. — Приеха я и сигурно ще остане тук известно време, но ще се оправи, Роузи. Бил я доста лошо, но ще се оправи. Знаеш ли, че си с каска на главата? Толкова си… сладка.
Бил отново се зае с катарамата под брадичката й, но тя дори не усети кога каската изчезна от главата й. Вглеждаше се в Гърт… в Консуело… в Робин. Търсеше в очите им обвинение, че е замърсила чистия им дом. Търсеше омраза.
— Съжалявам — дрезгаво изрече тя. — Ужасно съжалявам за всичко.
— Защо? — учуди се Робин. — Не ти си пребила Синтия.
Роузи я изгледа объркано, после отново се извърна към Гърт.
Тя гледаше на другата страна, а като проследи погледа й, младата жена се вкамени от ужас. Чак сега осъзна, че в това помещение освен жените от „Дъщери и сестри“ има полицаи. Двама цивилни и трима униформени. Полицаи.
Роузи протегна вкочанената си ръка и се вкопчи в пръстите на Бил.
— Говерете с тази жена — обясняваше Гърт на единия. — Нейният съпруг го извърши. Роузи, това е лейтенант Хейл.
Всички се извръщаха към нея, взираха се в жената на ченгето която бе имала най-безочливото нахалство да задигне кредитната карта на мъжа си и да се опита да изчезне от живота му.
Братята на Норман нея гледат.
— Госпожо? — обърна се към нея цивилният полицай и за миг гласът му толкова й заприлича на гласа на Харли Бисингтън, че й идеше да се разпищи.
— Спокойно, Роузи — тихо й говореше Бил. — Тук съм и ще остана с теб.
— Госпожо, дали можете да ни кажете нещо за случилото се? — Поне гласът му вече не приличаше на гласа на Харли.
Тя погледна през прозореца към входа на болницата. Там бе изток — посоката, от която не след дълго над езерото ще изплува нощта. Роузи прехапа устни и се обърна към ченгето. Стисна ръката на Бил и с другата си ръка и заговори с дрезгав глас, който като че нямаше нищо общо с нейния собствен глас.
— Нарича се Норман Даниълс — каза тя на лейтенант Хейл.
„Говориш като жената от картината — помисли си. — Говориш като Роуз Мадър.“
— Той е мой съпруг, полицейски следовател е и е луд.
ЧАСТ ОСМА
ДА ЖИВЕЕ БИКЪТ
1
Отначало имаше усещането, че съзнанието му някак си се е откъснало от тялото му и витае над него като балон, пълен с хелий, но когато Дърта-Гърта напика лицето му, всичко се промени. Започна да му се струва, че разсъдъкът му сякаш се е превърнал в плоско камъче, което подскача като жабка по гладката повърхност на езерото. Като че мислите му вече не витаеха, а бяха започнали да подскачат.
Още не можеше да проумее онова, което му направи тлъстата черна мръсница. Прекрасно знаеше, че го бе направила, но понякога да знаеш нещо и да вярваш в него са коренно различни неща, а това бе именно един от тези случаи. Сякаш неведома сила го беше превърнала в друго същество, което безпомощно подскачаше по повърхността на възприятието и единствено в краткотрайни мигове на просветление успяваше да възстанови мисловните си способности или да преживее някакви чудновати, несвързани случки.
Помнеше, че последния път зад кенефа му беше много трудно да се изправи — имаше поне пет рани по лицето, които кървяха, носът му зверски го болеше от последователните удари в инвалидната количка, цялото му тяло беше натъртено от сто и петдесетте килограма на Дърта-Гърта, която се друсна отгоре му — ребрата и слабините му пулсираха… и все пак Норман беше в състояние да понесе всички тези беди — и какво ли още не. Не можеше да преживее обаче мисълта, че е подмокрен от нея, че мирише на нея, не просто на урина, а на женска урина. Всеки път, когато мислите му се насочваха в тази посока, имаше чувството, че мозъкът му започва да се разтапя. Приискваше му се да се разпищи и целият свят — бе жизненоважно да не изгубва връзка с него, инак щеше да се окаже зад решетките, навярно пристегнат в усмирителна риза и наблъскан с успокоителни — сякаш започваше да се разпада.
Докато се мъкнеше покрай оградата, си мислеше: „Дръж я тая, дръж я тая, върни се, дръж я и я пречукай, заслужава си го, иначе никога няма да можеш да спиш спокойно, никога няма да можеш да разсъждаваш спокойно.“