— Тя ходеше по тротоара… малка хубавица, сам-сама… Ей, сладка моя, да те отведа ли у дома?
Песента му напомни за училище. Бяха хубави години. Нямаше никаква малка сладка Роуз, която да оплеска всичко и заради която стана цялата бъркотия. Или поне в първия клас на гимназията още я нямаше.
„Къде си, Роуз? — мислено я питаше. — Защо не беше на смотания пикник? Къде си, мътните те взели?“
— Тя е на друг пикник — прошепна бикът, а в гласа му се долавяше нещо едновременно непознато и мъдро — сякаш не излагаше заключения, а му поднасяше неоспоримите пророчества на оракул.
Норман отби колата до тротоара, без да обръща внимание на знака, който забраняваше паркирането, и грабна маската от пода. Отново я нахлузи на дланта си. Но този път я извърна към себе си. В празните дупки за очите се виждаха собствените му пръсти, но те като че го гледаха право в очите.
— Как така на друг пикник? — хрипливо попита. Пръстите му се раздвижиха и накараха муцуната да помръдне. Не ги чувстваше, но ги виждаше. Освен това подозираше, че самият той говори, но гласът не звучеше като неговия, а и като че ли нямаше нищо общо с неговото гърло — като че излизаше между гумените устни на маската.
— Харесва й как я целува — заяви Фердинанд. — Как не си се сетил? Освен това й харесва какво правят ръцете му. Иска да направят нещо, преди да си тръгнат. — Бикът въздъхна и, чудно, поклати всезнаещо гумената си глава. — Но жените са си такива. Дай им на тях туй-онуй. Да правят любов. И то по цяла нощ.
— Кой, бе? — викна Норман. От ярост вените на слепоочията му запулсираха. — Кой я целува? Кой я обарва? Къде са? Казвай веднага!
Но маската мълчеше. Ако изобщо бе проговаряла.
„Какво ще правиш, Норми?“ — познатият глас. Гласът на татко. Пълна досада, но поне не беше страшен. Виж, другият глас беше страшен. Ако ще от собственото му гърло да бе излязъл, пак беше страшен.
— Ще я намеря — прошепна. — Ще я намеря, а после ще й покажа туй-онуй. По моя начин.
„Е да, но как? Как възнамеряваш да я намериш?“
Най-напред му дойде наум да иде в свърталището им на Дърам Авеню. Сигурен беше, че новият адрес на Роузи все ще е записан някъде. Но идеята не му изглеждаше добра. Оная дупка беше нещо като крепост. Сигурно е необходима карта — която най-вероятно много прилича на собствената му банкова карта — за да се влезе, а и навярно има някакъв код за изключване на алармата.
Ами ако има някой? Е, ако се наложи, може да ги огърми на бърза ръка — ще пречука две-три и тъкмо ще сплаши останалите. Служебният му пистолет се намираше в сейфа в хотелската стая — едно от предимствата на автобуса — но огнестрелното оръжие обикновено е най-тъпашкото решение на даден проблем. Ами ако адресът е вкаран в компютър? Напълно възможно е — в наши дни кой ли не използва проклетите машинки. Най-вероятно още ще се мотае и ще се чуди как да измъкне от жените паролата и името на файла, когато ченгетата ще цъфнат и ще му разкажат играта.
Изведнъж в главата му прозвуча нечий друг глас. Той изплува от съзнанието му като мътен образ, замъглен от цигарен дим: „… ме е яд, че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога да пропусна…“
Чий бе този глас и какво не можеше да си позволи да пропусне собственикът му?
След миг отговорът на първия въпрос изплува. Това бе гласът на Русокоска. Русокоска с големите очи и сладкото задниче, русокоска, чието истинско име беше Пам Някоя си. Пам работеше в „Уайтстоун“, нищо чудно да познава неговата непокорна Роуз, и освен това Пам не можеше да си позволи да пропусне нещо си. Какво ли е то? Като се замисли човек, щом нахлупи старата ловджийска шапка и напрегне малко блестящия си детективски мозък, отговорът вече не изглежда чак толкова труден. Ако искаш кола, единственото нещо, което не искаш да пропуснеш, е извънредната работна смяна. А тъй като концертът, който нямаше да чуе, щеше да се състои тази вечер, имаше доста голяма вероятност да я намери в хотела още сега. Дори ако я няма, скоро ще се появи. А ако знае нещо, ще го каже. Нищо не научи от оная пънк-рок красавица, но просто не му остана достатъчно време да обсъдят въпроса на спокойствие. Този път обаче няма за къде да бърза.
Щеше да се погрижи за това.
2
Сътрудникът на лейтенант Хейл — Джон Гюставсън — закара Роузи и Гърт Киншо в Трети районен полицейски участък — Лейкшор. Бил ги следваше с мотоциклета си. Роузи непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е след тях. Гърт забеляза, но не каза нищо.