Хейл представи Гюставсън като „по-добрата ми половинка“, но всъщност лейтенантът беше алфата, както би казал Норман — Роузи отгатна това в мига, в който ги видя заедно. Личеше по начина, по който Гюставсън гледаше Хейл, дори докато шефът му се настаняваше до него на предната седалка на служебния автомобил без номера. Тя бе виждала този поглед хиляди пъти, дори в собствената си къща.
Подминаха някаква банка, на чиято фасада имаше часовник — същият, покрай който малко преди това бе минал и Норман — и Роузи се наведе да види колко е часът. Беше четири часът и девет минути. Денят се точеше като топъл карамел.
Хвърли поглед през задното стъкло на колата, страхувайки се Бил да не изчезне — дълбоко в себе си бе уверена, че вече е свърнал нанякъде. Само че той бе зад колата. Усмихна й се и й махна. Тя му помаха в отговор.
— Изглежда приятен тип — отбеляза Гърт.
— Да — съгласи се Роузи, но не й се говореше за Бил, особено в автомобил с две ченгета на предната седалка, които несъмнено слухтят за всяка дума. — Защо не остана в болницата? Трябваше да те прегледат, може да ти е направил нещо с оная гадост.
— Ами, съвсем добре ми се отрази — ухили се в отговор негьрката. Върху разпраната си дреха беше намъкнала болнична синьо-бяла раирана нощница. — По-събудена не съм се чувствала откак загубих девствеността си в Баптисткия младежки лагер още през 1974.
Роузи се опита да се усмихне в отговор, но нищо не излезе, и вместо това попита:
— Значи „Потънете в лятото“ беше дотук, така ли?
Гърт доста се озадачи:
— Какво искаш да кажеш?
Тя сведе поглед към скута си и никак не се изненада, че е свила ръце в юмруци.
— Норман искам да кажа. Провали пикника, гадината. Мамка му, вонлива гад! — Изтърва неприличната дума и отначало не можеше да повярва, че я е изрекла, при това в полицейска кола, в присъствието на двама детективи на предната седалка. За още по-голямо свое изумление левият й юмрук изведнъж се стрелна към вратата на колата, точно над ръчката за стъклото.
Гюставсън се постресна зад волана. Хейл се обърна с безизразна физиономия, после отново се загледа напред. Като че ли промърмори нещо на сътрудника си. Роузи не чу добре, но пет пари не даваше.
Гърт хвана изтръпналата й ръка и се опита да разтвори свития юмрук, разтривайки го с търпеливи движения.
— Всичко е наред, Роузи — говореше тихо и гласът й боботеше като двигател на камион на нулева скорост.
— Нищо подобно! — викна младата жена. — Изобщо не е наред, въобще не ми говори! — От очите й се стичаха сълзи, но и за това не й пукаше. За пръв път в зрелия си живот плачеше по-скоро от ярост, отколкото от срам или страх. — Защо не се разкара? Защо не ме остави на мира? Пребива Синтия, разваля пикника… мамка му, проклета гадина! — Отново понечи да удари вратата, но Гърт здраво стискаше ръката й. — Шибана вонлива гад!
Гърт кимна.
— Права си. Шибана вонлива гад.
— Норман е като… като белег по рождение! Колкото повече го търкаш и се опитваш да го махнеш, толкова повече потъмнява! Шибана гадина! Побъркан, ненормален, задръстен изрод! Мразя го! Мразя го!
Роузи се задъха. Страните й запламтяха, от очите й се стичаха сълзи… но въпреки това не се чувстваше чак толкова зле.
Бил! Къде е Бил?
Извърна се, сигурна, че вече наистина няма да е там, но той ги следваше неотклонно. Помаха й. Тя му помаха и отново се обърна, малко поуспокоена.
— Роузи, ти си полудяла. Имаш право да си полудяла, но…
— О, полудяла съм и още как.
— … но той не пи развали празненството, искам да ти кажа.
Роузи примигна глуповато.
— Какво? Искаш да кажеш, че продължават? След…
— А ти как си продължавала след всичките побоища?
Неразбиращо поклати глава.
— В известен смисъл става дума за издръжливост — обясни Гърт. — И може би за най-обикновено упорство. Но най-важното е, Роузи, да покажем на целия свят, че не се отказваме. Че не могат да ни заплашват. Да не мислиш, че за пръв път се случва подобно нещо? Ами! Норман е най-неприятното произшествие досега, но не и първото. Какво правиш, когато насред пикника те полази някоя твар и усмърди целия свят? Чакаш вятърът да разнесе миризмата и продължаваш да се веселиш. Точно това става на Етингър Пиър сега, и то не само защото ще трябва да плащаме обезщетение на „Индиго Гърлз“. Празненството продължава, защото трябва да докажем на себе си, че не могат да ни пребиват, за да ни умъртвят… или за да ни освестят. О, някои сигурно отдавна са се омели — на Лана Клайн и нейните пациентки сигурно няма повече да им видим очите — но останалите са там. От болницата Консуело и Робин веднага се запътиха към кея.