— Браво на вас — вметна лейтенант Хейл от предната седалка.
— Как можахте да го изпуснете? — укорително попита Роузи. — Божичко, знаете ли поне как се е измъкнал?
— Ами, ако трябва да бъдем точни, не ние го изпуснахме — меко обясни той. — Това е дело на пристанищната охрана. Когато е пристигнала градската полиция, съпругът ви отдавна вече не е бил там.
— Смятаме, че е задигнал маската на едно дете — допълни Гюставсън. — От онези, които скриват цялата глава. Сложил я е, а след това просто е офейкал. Имал е късмет, това е единственото, което мога да ви кажа.
— Винаги е имал късмет — горчиво отбеляза тя. Колата вече завиваше към паркинга пред полицейското управление, следвана от Бил с мотоциклета. Младата жена се обърна към Гърт и рече: — Вече можеш да ми пуснеш ръката.
Тя я пусна и в същия миг юмрукът на Роузи отново се заби във вратата. Този път я заболя по-силно, но онази част от съзнанието й, където се пораждаха нови усещания, бе изпълнена със задоволство.
— Защо не ме остави на мира? — отново попита, без да се обръща конкретно към никого. Въпросът й все пак получи отговор, който бе изречен с омайно дрезгав глас, изплувал от дълбините на спомените й.
„Ще бъдеш разделена от него — казваше този глас. — Ще бъдеш разделена от него, Роузи Истинска.“
Роузи погледна ръцете си и забеляза, че е настръхнала.
3
Съзнанието му отново се рееше нагоре, нагоре и далече, както пееше едно време оная кучка Мерилин Маккуу, а когато Норман отново дойде на себе си, установи, че вкарва форда в друг паркинг. Не знаеше със сигурност къде се намира, но предполагаше, че е влязъл в подземния паркинг на половин пресечка от хотел „Уайтстоун“, където прибра колата и вчера. Като се наведе да откачи жиците, погледът му попадна върху бензиномера — стрелката клонеше надясно. Значи през последното затъмнение е спирал да зареди резервоара. Но защо ли го е направил?
„Всъщност не заради бензина“ — отговори си сам.
Наведе се към огледалото за обратно виждане, но после се сети, че то се намира на пода. Вдигна го и се взря в отражението си. Лицето му бе насинено и подуто — веднага ставаше ясно, че се е бил, но кръвта бе почистена. Сигурно я е измил в тоалетната на някоя бензиностанция, а през това време колата се е зареждала автоматично на най-бавната степен. Значи спокойно можеше да се покаже на улицата — без да разчита прекалено много на късмета си — а това бе хубаво.
Докато откачаше жиците, се запита колко ли е часът. Нямаше как да разбере — не носеше часовник, намираше се под земята, а скапаното „Темпо“ нямаше часовник на таблото. Но има ли значение? Има ли? …
— Не — тихо отвърна един добре познат глас. — Няма значение. Всичко се обърка.
Гумената маска го гледаше от пода на колата с все същите празни очи, смущаваща насърчена усмивка и нелепо украсени рога. На Норман изведнъж му се прииска да я запази. Това му се видя глупаво, защото цветните гирлянди го дразнеха, а още повече го дразнеше глупашката усмивка, която сякаш казваше „кастрирайте ме, ако щете“… но може би играчката му носеше късмет. Тя, разбира се, не можеше да говори — той само си фантазираше — но без нея нямаше да се измъкне от Етингьр Пиър. В никакъв случай.
„Добре де, добре де, да живее бикът“ — рече си и се пресегна да вдигне маската.
В следващия миг, сякаш не бе минала и секунда, се намери приведен над Русокоска, стискайки я през кръста с все сила, за да не й остане дъх да пищи. Тъкмо бе излязла от стаята за персонала със заредената количка — предположи, че я е чакал доста време преди това, но сега това нямаше значение, тъй или иначе отново ще влязат в стаята — те двамата, Пам и нейният нов приятел Норман, да живее бикът.
Тя риташе и на няколко пъти съумя да го уцели под коляното, но той не почувства почти нищо, понеже беше обута с маратонки. Като продължи да я държи с една ръка, хлопна вратата зад гьрба си и пусна резето. Огледа се набързо, за да се увери, че няма свидетели. Стаята беше дълга и тясна, а отсрещната стена беше заета от лични шкафчета. Ухаеше на изпрано и изгладено пране — този прекрасен дъх извика у него детския спомен за деня за пране у дома.
Върху полиците бяха наредени грижливо сгънати чаршафи, край тях бяха строени кошове с пухкави пешкири, а на етажерките по стените бяха наредени калъфки за възглавници. Едната стена бе изцяло заета от полици с покривки за легла. Той запрати Пам в огромната купчина и униформената й пола се запретна, но това не предизвика у него никакъв интерес. Сексуалното му желание явно бе в отпуска, навярно дори се бе пенсионирало, но толкоз по-добре. Колко ядове е брал покрай това кранче между краката си! Ужасна работа! През първите дванадесет години изобщо не го забелязва, но през останалите петдесет — или дори шейсет — търчи подир него като подир някакво побесняло плешиво тасманийско божество.