— Недей да викаш — нареди Норман на ужасената жена. — Недей да викаш, Пами, че инак ще те убия.
Засега само искаше да я сплаши, но тя не знаеше това. Пам бе поела дълбоко дъх, но вместо да изпиши, въздъхна безмълвно. Норман си поотдъхна.
— Моля ви, не ми причинявайте болка — изведнъж изтърси тя, о Боже, не е ли оригинално, дявол го взел, това не го беше чувал.
— Не искам да ти причинявам болка — сърдечно отвърна той. — В никакъв случай. В задния му джоб нещо пошльопваше. Норман бръкна да провери и напипа някаква гума. Маската. Не се изненада особено. — Само трябва да ми кажеш онова, което искам да узная, Пам. А после ще се разделим по живо, по здраво.
— От къде знаете името ми?
Той сви рамене по присъщия на следователите начин, който идеше да покаже, че той знае още много други неща — това му е работата.
Жената седеше насред тъмновиолетовите покривки — и Норман имаше подобна покривка в своята стая на деветия етаж — и приглаждаше полата си. Очите й наистина бяха необикновено сини. В ъгълчето на левия й клепач се образува сълзичка, която потрепна, след това се търколи по страната й, оставяйки след себе си черна следа от грима й.
— Ще ме изнасилвате ли? — изведнъж попита тя. Взираше се в него с чудните си бебешки сини очи, наистина страхотни очи — с такива очи кому е притрябвало да търчи след мъжете, а, Пами? — но те не изразяваха онова, което очакваше да види Норман. Търсеше онзи поглед, който се среща в стаите за разпит, когато цял ден и цяла нощ тормозиш някого с въпроси и той най-сетне започва да омеква — тогава в очите му се появява характерният смирен, умоляващ поглед, който означава: „Ще ви кажа всичко, каквото си поискате, само ме оставете на мира.“ Но не и в очите на Пам. Все още.
— Пам…
— Моля ви, не ме изнасилвайте, моля ви, недейте, но ако все пак ще ме изнасилвате, ако толкова се налага, използвайте, моля ви, презерватив, толкова се страхувам от СПИН.
Той я изгледа удивено и избухна в смях. Не можеше да се спре, въпреки че от смеха лицето го болеше ужасно, сви го диафрагмата и му призля. Знаеше, че трябва да престане да се смее, току-виж наблизо мине някой служител или дори самият управител, дочуе смеха и се зачуди какво ли означава той, но и това не му помогна — в крайна сметка пристъпът щеше да премине от само себе си.
От начало Русокоска недоумяваше, но сетне и самата тя се усмихна колебливо. Слава Богу.
Най-после се овладя, но от очите му вече се стичаха сълзи.
— Няма да те изнасилвам, Пам — в крайна сметка съумя да изрече Норман, без да се разкикоти и думите му да прозвучат неискрено.
— От къде знаете името ми? — отново попита жената, този път малко по-уверено.
Той измъкна маската, напъха вътре ръка и я раздвижи, както на светофара.
— Пам-Пам-боу-Бам, банана-фана-фоу-Фам, Фий-фи-моу-Мам — изпя Фърди.
Норман накара маската да танцува, точно като Шари Луис и тъпите й агнешки пържоли, само дето това беше бик, а не агне — задръстен смотан обратен бик с цветя на рогата. Не намираше абсолютно никакво основание, поради което да харесва тая идиотска играчка, но истината е, че тя по някакъв начин му допадаше.
— По някакъв начин и ти ми допадаш — каза Фърд с обратната резба и извърна към Норман празните си очи. После отново погледна Пам и с помощта на Норман, който движеше устните му, изрече:
— Някакъв проблем?
— Н-Н-Не. — Той още не беше доволен от изражението й, но вече бяха отбелязали напредък и тя бе ужасена от него — от тях с Фърд — това поне бе очевидно.
Норман приклекна и подпря лакти на коленете си — гумените рога на Фердинанд сочеха към пода. Погледна я право в очите и попита:
— Бас държа, че умираш да се махна от тая стая и от целия ти живот, нали, Пам?
Тя се закима толкова отривисто, че косата й заподскача по раменете.
— Да, знаех си, но няма нищо. Кажи ми само едно нещо и ще изчезна яко дим. Толкова е просто. — Той се приведе към нея и рогата на Фърд се провлачиха по пода. — Искам да знам само едно — къде е Роуз, Роуз Даниълс. Къде живее?
— О, Боже! — Руменината, която все още бе останала на лицето й — две малки петънца високо на скулите — се стопи, и очите й се изцъклиха. — О, Боже, вие сте той. Вие сте Норман.
Тези думи го изненадаха и ядосаха — според правилата на играта на него му беше позволено да знае нейното име, как иначе, но не и тя да знае неговото — и от там тръгна всичко. Докато се окопити, тя вече бе скочила, бе хукнала да бяга и почти бе успяла да му се изплъзне. Той се хвърли след нея с протегната ръка, продължавайки да стиска маската. Като че ли промърмори под нос, че няма намерение да отива никъде, че само иска да поговорят, при това хубавичко да си поговорят.