Щом най-сетне свърши, Гърт погледна Хейл и повдигна вежди.
— Сега доволни ли сте?
— Да — отвърна лейтенантът. — Съвсем. Синтия Смит ви дължи живота си. Ако бяхте полицай, щях да ви предложа за повишение.
Жената изпръхтя.
— Нямаше да ме пуснат на общата физическа. Много съм дебела.
— Въпреки това — отвърна той и я погледна сериозно в очите.
— Е, благодаря за комплимента, но по-скоро се надявам да чуя, че ще го хванете.
— Ще го хванем — намеси се Гюставсън. Говореше съвсем уверено, но Роузи си рече: „Не познавате моя Норман, господин полицай.“
— Свършихте ли с нас? — попита Гърт.
— С вас, да — отвърна Хейл. — Имам още няколко въпроса към госпожа Макклендън… ще се справите ли? Ако не сте в състояние, въпросите могат да почакат. — Той замълча. — Но всъщност не бива да чакат. Мисля, че и двамата го знаем, нали?
Тя затвори за секунда очи. После погледна към Бил, който я чакаше зад парапета, и отново извърна поглед към полицая.
— Питайте ме каквото трябва. Само, моля ви, приключвайте по-скоро. Искам да се прибера у дома.
5
Щом настъпи следващото просветление, Норман се намери на тиха улица, която веднага позна — тъкмо слизаше от форда на Дърам Авеню. Беше спрял на пресечка и половина от Котешкия замък. Още беше светло, но вече се здрачаваше — сенките под дърветата бяха плътни, сякаш кадифени и някак похотливи.
Погледна се и установи, че навярно се е отбил в стаята си, преди да излезе от хотела. Кожата му ухаеше на сапун, а и беше облечен в други дрехи. Бяха много подходящи за предстоящата задача — беше с широки памучни панталони, бяла тениска и синя работна риза, която свободно падаше над панталоните. Изглеждаше точно като техник, който ще се появи насред почивните дни да проверява повреда в газопровода или…
— Или да прегледа алармената инсталация против крадци — измърмори под нос и се ухили. — Доста нагло от ваша страна, синьор Даниълс. Дявол го взел, доста на…
В следващия миг, сякаш поразен от гръм, попипа левия заден джоб на панталоните си. Освен портфейла му вътре нямаше нищо друго. Като бръкна в другия джоб обаче напипа меката гума и изпусна хриплива въздишка на облекчение. Очевидно бе забравил служебното си оръжие — сигурно го бе оставил в сейфа в хотелската си стая — но не бе пропуснал да вземе маската, а точно сега тя му се струваше далеч по-необходима от пистолета. Колкото и налудничаво да изглеждаше, това бе самата истина.
Закрачи по тротоара към № 251. Ако има само две-три пачаври, ще се опита да ги вземе всичките за заложници. Ако са повече, ще задържи колкото може — например пет-шест — а останалите да вървят по дяволите. После просто ще ги застрелва една по една, докато някоя не изплюе адреса на Роуз. Ако никоя не го знае, ще застреля всичките и ще прерови документацията, но надали щеше да се стигне дотам.
„А какво ще правиш, ако има ченгета, Норми? — нервно попита баща му. — Представи, че е пълно с ченгета, които охраняват къщата заради теб?“
Не знаеше какво щеше да прави. А и не му пукаше особено.
Отмина номерата 245, 247, 249. Последната къща беше отделена от улицата с жив плет и скрит зад него, той огледа № 251 с присвити очи. Очакваше тук да цари голямо оживление или известно оживление, но не бе подготвен за онова, което видя, а именно, а именно, никакво оживление.
„Дъщери и сестри“ царствено се извисяваше в дъното на тясната дълга ливада, а щорите на втория и третия етаж бяха спуснати. Беше тихо като в храм. Прозорците вляво от верандата бяха открити, но вътре беше тъмно. Не се движеха никакви сенки. На верандата също нямаше никого. В двора нямаше и коли.
„Не мога да стоя ей така на улицата“ — рече си Норман, и отново закрачи. Отмина входа и надникна в зеленчуковата градина, където беше видял двете пачаври — впоследствие налетя на едната от тях зад тоалетната. Градината също беше празна. Доколкото можеше да види — задният двор също.
„Това е капан. Норми — рече баща му. — Нали знаеш, че е капан?“
Той се разходи едва ли не до нос Код, с № 257 на входната врата, после спокойно тръгна в обратната посока. Приличаше на капан, гласът на баща му беше прав, но Норман някак си нямаше усещането, че го чака капан.
Пред очите му като презрян гумен призрак изплува Фердинанд Бика — бе измъкнал маската от джоба си и я бе надянал на ръката си, без изобщо да забележи. Знаеше, че хрумването не е особено добро — ако някой случайно погледне през прозореца си, неминуемо ще се запита защо мъжагата с насиненото лице разговаря с някаква гумена маска… а после я движи с ръка и сящаш се вслушва в онова, което тя му отговаря. Но това като че ли изобщо нямаше значение. Всичко бе станало много… ъ-ъ, първично. На него това по някакъв начин му харесваше.