— Не се приближавайте — изрече Ана, движейки се покрай бюрото, или по-право, приплъзвайки се покрай бюрото. Ако успее да се добере до тоалетната и да заключи вратата…
— Фий-фи-моу-Мана…
Отляво. Съвсем наблизо. Тя се хвърли надясно, но прекалено късно. Нечии силни ръце я обгърнаха. Тя се опита да изпищи отново, но ръцете я притиснаха, дъхът й спря и устните й просто се раздвижиха безмълвно.
„Ако бях Мизъри Частийп, щях да…“ — помисли си, а зъбите на Норман вече опираха гърлото й, той я подуши като някой страстен юнак на Алеята на влюбените, после вече зъбите му се впиваха в гърлото й, а по дрехите й рукна нещо топло и тя престана да мисли.
7
Когато приключиха с последните въпроси и подписаха показанията, вече отдавна се бе мръкнало. На Роузи й се виеше свят и се чувстваше малко замаяна както след целодневните тестове, с които понякога ги изненадваха в гимназията.
Гюставсън отиде да заведе доклада си, стискайки го пред гърдите си, сякаш беше Свещения Граал, и тя стана. Запъти се към Бил, който също се изправи. Гърт бе отишла да издирва дамската тоалетна.
— Госпожо Макклендън? — сякаш изпод лакътя й долетя гласът на лейтенант Хейл.
Изведнъж умората й се изпари и внезапно я обзе ужасяващо предчувствие. В стаята бяха останали само те двамата — Бил беше прекалено далеч, за да чуе какво ще й каже Хейл, а като заговори, офицерът ще се обърне към нея с нисък поверителен тон. Ще й каже, че ако си знае интереса, ще престане с всички тия глупости за мъжа си, при това веднага, докато все още има време. И че отсега нататък по-добре да си затваря устата в присъствието на ченгета, освен ако някой: а) й зададе въпрос; б) разкопчее ципа на панталоните си. Ще й припомни за семейството…
— Ще го арестувам — меко изрече той. — Не зная дали мога да ви убедя в това, каквото и да ви говоря, но въпреки това искам да чуете, че го казвам. Ще го арестувам. Обещавам.
Тя го зяпна.
— Ще го направя, защото той е убиец, ненормален е и е опасен. Освен това не ми харесва погледа, с който оглеждате приемната и подскачате всеки път, когато някъде се тръшне врата. Или как трепвате всеки път, като помръдна ръка.
— Не…
— Трепвате. Не можете да се удържите и трепвате. Няма нищо, разбирам защо го правите. Ако бях жена и бях преживял онова, което сте преживели вие… — Той замълча и я изгледа скептично. — Хрумвало ли ви е някога какъв невероятен, дяволски, магичен късмет сте извадили, че все още сте сред живите?
— Да — отвърна Роузи. Краката й трепереха. Бил стоеше на входа и я гледаше, очевидно разтревожен. Тя се насили да му се усмихне и вдигна пръст — идвам след една минутка.
— И сте права. — Хейл огледа приемната, а тя проследи погледа му. Зад някакво бюро седеше полицай и записваше показанията на разплакан тинейджър в яке с инициалите на гимназията си. На друго, точно до прозорец с телена мрежа, един униформен полицай и детектив, който си беше свалил сакото и закаченият на колана му полицейски пистолет 38-ми калибър се виждаше, бяха доближили глави и разглеждаха купчина снимки. В другия край на стаята, където имаше цяла редица монитори, Гюставсън обсъждаше доклада си с някакъв съвсем млад униформен полицай, който на вид нямаше повече от шестнадесет години.
— Знаете много за полицаите — казваше Хейл, — но повечето от нещата, които знаете, не са верни.
Роузи не отвърна, но това не беше важно — той като че ли не изискваше от нея отговор.
— Но искате ли да знаете коя е основната причина да го арестувам, госпожо Макклендън? Възможно най-важната и най-значимата причина?
Тя поклати глава.
— Ще го арестувам, защото е полицай. При това полицай-герой, за Бога. Но следващият път, когато мутрата му се появи на първа страница в градския ви вестник, то или ще бъде във връзка с покойния Норман Даниълс, или пък на снимката ще е показан с белезници и оранжева униформа.
— Благодаря ви за тези думи — рече Роузи. — Те означават много за мен.
Хейл я отведе при Бил, който отвори преграждението и я прегърна. Тя се притисна силно към него и затвори очи.
— Госпожо Макклендън?
Огледа се и видя Гърт, която тъкмо влизаше в стаята. После срамежливо, но съвсем не и уплашено, се обърна към Хейл:
— Можете да ме наричате Роузи.
Той се усмихна.
— Искате ли да чуете нещо, което ще позаличи първоначалните ви далеч не възторжени впечатления от това място?
— Да… струва ми се.
— Нека аз да отгатна — намеси се Бил. — Имате проблеми с полицията в родния град на Роузи.
Офицерът се усмихна горчиво.
— Именно. Нещо се срамуват да ни съобщят кръвната му група, дори отпечатъците му не искат да ни изпратят. Вече се обърнахме към полицейската прокуратура. Безсрамници!