— Прикриват го — отбеляза тя. — Знаех си, че ще постъпят така.
— Засега — да. Въпрос на инстинкт — по същия начин, като застрелят полицай, забравяш всичко и хукваш след убиеца. Най-накрая ще разберат, че това не е игра, и ще престанат да слагат прът в колелата.
— Убеден ли сте? — попита Гърт. Той размисли, сетне кимна.
— Да, убеден съм.
— А дали не бихте могли да осигурите полицейска защита на Роузи, докато свърши всичко това? — попита Бил.
Хейл отново кимна:
— Вече изпратихме патрулна кола пред дома ви на Трентьн Стрийт, Роузи.
Отново завладяна от страх и ужас, младата жена отмести поглед от Гърт към Бил и от Бил към Хейл. Не можеше да се справи с тази ситуация. Тъкмо започваше да й се струва, че е овладяла положението, и изневиделица изникваше нещо ново, което я съкрушаваше напълно.
— Защо? Защо? Той не знае къде живея, не може да знае къде живея! Нали затова е дошъл на пикника — смятал е, че аз ще бъда там. Синтия не му е казала, нали?
— Казва, че не е. — Хейл наблегна на първата дума, но Роузи изобщо не усети. Гърт и Бил обаче схванаха намека и се спогледаха.
— Ето! А Гърт също не му е казала! Нали, Гърт?
— Не, госпожо.
— Ами нека приемем, че предпочитам да не рискувам. Момчетата са пред входа, а в квартала има още няколко коли. Не искам пак да ви плаша, но психопат, който познава полицейската процедура, е по-особен психопат. Най-добре да не се рискува.
— Щом така смятате — тихо отвърна Роузи.
— Госпожо Киншо, ще изпратя някого да ви придружи до където пожелаете…
— Етингьр — прекъсна го тя и приглади нощницата. — Смятам да направя малко ревю на концерта.
Хейл се усмихна, после подаде ръка на Бил.
— Господин Стайнър, радвам се, че се запознахме.
Бил стисна ръката му.
— И аз се радвам. Благодаря за всичко.
— Това ми е работата. — После погледна Роузи. — Лека вечер, момичета. — Погледът му отново се насочи към Гърт, Хейл се ухили и сякаш за миг се подмлади с петнадесет години. — Пипнах те! — рече и се разсмя.
Гърт размисли, но после се засмя с него.
8
Като излязоха. Бил, Гърт и Роузи се позабавиха още малко на стълбите пред управлението. Въздухът беше влажен, а над езерото се надигаше мъгла. Още беше съвсем рядка — около уличните лампи се бяха образували сияйни кръгове, а над мокрия паваж сякаш се виеше дим, но Роузи предполагаше, че до час-два мъглата ще бъде гъста като мляко.
— Искаш ли тази вечер да се върнеш в „Дъщери и сестри“, Роузи? — попита Гърт. — Концертът скоро ще свърши и ще си направим пуканки.
Роузи, която в никакъв случай не искаше да се връща в общежитието, се обърна към Бил:
— Ако си отида в квартирата си, ти ще останеш ли при мен?
— Естествено — веднага отвърна той и улови ръката й. — Ще остана с удоволствие. Изобщо не се тревожи къде ще ме сложиш — досега не съм виждал диван, на който да не мога да спя.
— Не си виждал моя — отвърна тя, знаейки много добре, че нейният диван няма да представлява проблем, понеже Бил въобще няма да спи на него. Леглото й беше единично, което означаваше, че едва ще се поберат на него, но сигурно щяха се справят чудесно. А това близко съседство може да породи и нещо друго, кой знае. После се обърна към Гърт: — Отново ти благодаря, Гърт.
— За нищо — Тя я прегърна сърдечно, после се наклони към Бил и залепи на лицето му звучна целувка. Появи се полицейска кола и спря. — Да я пазиш, младежо.
— Ще я пазя.
Гърт се запъти към колата, после спря, посочи мотоциклета на Бил, който бе паркиран на служебния паркинг, и подвикна:
— И гледай да не обърнеш тая щуротия в проклетата мъгла.
— Ще карам бавно, мамче, обещавам.
Едрата жена размаха шеговито огромния си юмрук, а той вирна брадичка и притвори очи с такъв комично смирен израз, че Роузи се засмя. Не бе очаквала, че може да се смее на стълбите пред полицията, но тази година й се случиха много неща, които изобщо не бе очаквала.
Наистина много.
9
Независимо от случилото се на връщане към Трентън Стрийт изпита почти същото удоволствие от возенето с мотоциклет каквото бе изпитала и тази сутрин, докато пътуваха по извънградската магистрала. Беше се притиснала към Бил, докато огромният „Харли Дейвидсън“ летеше през града и се плъзгаше през сгъстяващата се мъгла. На три пресечки от Трентън Стрийт мъглата вече приличаше на пухкав приказен сън. Включеният фар образуваше пред себе си ярък светещ цилиндър, който се врязваше във влажните изпарения като лъч на джобно фенерче, осветяващ задимена стая. Когато най-сетне завиха по улицата, сградите бяха придобили призрачни очертания, а Брайънт Парк се бе превърнал в офомно бяло петно.