Недалеч от автобусната спирка забеляза мръсна кръчма на име „Напръстничето“. Прозорците бяха тъмни, рекламите не светеха, а на вратата беше спусната решетка. Когато двадесет минути по-късно се оказа пред същото заведение (едва когато го видя, разбра, че вече е минавала оттук — къщите наоколо бяха досущ еднакви на вид), щорите още бяха спуснати, но рекламите светеха и решетката беше вдигната. На входа се бе подпрял мъж в дочени дрехи с полупразна бирена халба в ръка. Роузи си погледна часовника и установи, че още няма шест и половина.
Сведе глава, така че да вижда мъжа едва с крайчеца на окото си, стисна чантата по-здраво и ускори крачка. Мъжът сигурно знаеше къде се намира Дърам Авеню, но тя нямаше никакво намерение да го разпитва. Имаше вид на човек, който обича да разговаря с хората — особено с жените.
— Ей, маце, ей, маце — извика й той, щом го подмина. Гласът му беше като на робот. И макар никак да не искаше да го поглежда, не се стърпя и го стрелна ужасено през рамо. Косата му бе пооредяла, имаше бледа кожа, по която бемките изпъкваха като неоздравели белези от изгаряния, и тъмночервени мустаци като на морж, с които й напомняше на Дейвид Кросби. По тях имаше бирена пяна.
— Ей, маце, айде да се чукаме. Не изглеждаш никак зле, даже доста добре, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?
Обърна му гръб и с усилие продължи да върви спокойно, с приведена глава, като мюсюлманка, която отива на пазар; насили се да не му обръща абсолютно никакво внимание. Ако покаже, че го забелязва, той може да тръгне след нея.
— Ей, маце, айде да се потьркаляме по пода, кво ше кажеш? Айде да си легнем, айде под чаршафа, айде да се чукаме, айде да се чукаме, айде да се чукаме.
Тя сви зад ъгъла и пое дълбоко дъх — сърцето й туптеше бързо и уплашено. До този миг изобщо не се бе сещала за родния си град и своя квартал, но сега ужасът от мъжа пред бара и пълното й объркване — защо трябваше тия къщи да са толкова еднакви, защо? — породиха у нея усещане, подобно на носталгия. Никога не се бе чувствала толкова ужасяващо сама, нито пък така уверена, че всичко ще завърши зле. Струваше й се, че сигурно никога няма да се измъкне от целия този кошмар и това е просто прелюдия към онова, което я очаква отсега нататък. Дори започна да й се струва, че няма никакво Дърам Авеню; че господин Слоуик, който бе толкова мил на вид, е всъщност садистичен перко, на когото му доставя безкрайно удоволствие да обърква още повече загубилите се пътници.
Беше осем и петнадесет — слънцето отдавна вече бе изгряло и денят обещаваше да бъде изключително горещ — когато заговори някаква дебела жена по пеньоар, която стоеше на алеята към къщата си и с бавни отсечени движения редеше празни кошчета за боклук в ниска количка.
Роузи свали тъмните очила.
— Прощавайте?
Жената се извърна. Наведе глава, а на лицето й беше изписано свирепото изражение на лелка, която е свикнала да й подвикват „дебелана-дебелана-цяла вана“.
— Кво искаш?
— Търся Дърам Авеню № 251 — обясни Роузи. — Някаква организация „Дъщери и сестри“. Бяха ми обяснили как се стига, но предполагам…
— О-о, лесбийската благотворителност? Мразя лизачки. Разкарвай се оттука. Чупка.
С тези думи тя се обърна и все така бавно и церемониално забута количката с дрънчащите кофи по алеята, придържайки го с пухкавата си бяла ръка. Задникът й се поклащаше под избелялата домашна дреха. Като стигна до стълбите пред входа, се обърна назад.
— Не чу ли кво ти казах? Чупка. Преди да съм извикала ченгетата.
Последната дума подейства па Роузи като удар под кръста. Тя сложи тъмните очила и бързо отмина. Ченгета? Не, благодаря. Не искаше да има нищо общо с тях. Въобще. Но като се отдалечи на известно разстояние от дебелата дама, си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Поне установи със сигурност, че „Дъщери и сестри“ (известно в някои квартали като „лесбийската благотворителност“) наистина съществува.
Няколко преки по-надолу имаше семейна бакалничка с изложени отпред колелета и надпис ПРЕСНИ КИФЛИ на витрината. Тя влезе, купи си кифла — беше още топла и Роузи се сети за майка си — и попита възрастния мъж зад тезгяха как да стигне до Дърам Авеню.
— Малко сте се отклонили — рече той.
— О, така ли? Колко малко?
— Два-три километра. Елате.
Сложи кокалестата си ръка на рамото й, отведе я до вратата и й показа оживеното кръстовище на съседния ъгъл.