— Боже мили! — Бил разтриваше подутото си гърло. — Какво стана, Роузи? Просто не мога да разбера какво стана.
Надали бе минало много време — в коридора мъжът, когото Норман простреля, продължаваше да крещи.
— Ще отида да видя какво мога да направя за него — каза Бил и с мъка се изправи на крака. — Ще извикаш ли линейка? И полиция?
— Да. Сигурно вече са на път, но ще се обадя.
Той се запъти към вратата, после се спря и я погледна въпросително, продължавайки да разтрива гърлото си:
— Какво ще кажеш на полицията, Роузи?
Тя се замисли, после се усмихна:
— Де да знам… ще измисля нещо. Напоследък станах изпечен лъжец. Ти върви. Виж какво можеш да направиш.
— Обичам те, Роузи. Това е единственото нещо, в което съм сигурен.
После хукна навън, преди да е успяла да му отговори. Тя тръгна след него, но се отказа. В дъното на коридора се виждаше треперлива, подскачаща светлинка — явно свещ. Някой рече:
— Мама мия! Тоя да не е гръмнат?
Бил промърмори нещо в отговор, но думите му се изгубиха в стоновете на ранения. Да, наистина беше ранен, но може би немного тежко. Щом съумява да крещи толкова пронизително.
„Грубо“ — отбеляза тя, вдигна слушалката на новия си телефон и избра 911. Може би наистина бе грубо, но можеше да се приеме и просто като реализъм. Май нямаше значение.
Предполагаше, че е възприела нов поглед към света, а мисълта, която й хрумна по-повод на пищящия съсед в коридора, просто бе едно от неговите проявления.
— Няма значение, стига да не забравя дървото — заключи, без изобщо да си дава сметка, че говори на глас.
Отсреща някой веднага се обади:
— Ало, 911, разговорът се записва.
— Да-да. Казвам се Роузи Макклендън, живея на Трентьн Стрийт № 897, втори етаж. Един съсед от горния етаж има нужда от линейка.
— Госпожо, бихте ли могли да опишете характера на…
Можеше, естествено, че можеше, но изведнъж й дойде наум нещо друго, което не бе разбрала преди, но прекрасно проумяваше сега; нещо, което не търпеше никакво отлагане. Затвори телефона и пъхна пръсти в малкото предно джобче па панталоните си. Понякога вършеше работа, но беше много досадно — просто поредният видим знак на полунеосъзнатите предразсъдъци на този свят срещу леваците. По правило в този свят всичко е създадено за десняци, а малкото джобче бе само едно от хилядите други неудобства. Все едно — ако си левак, просто се научаваш да се справяш, това е. А това не е толкова трудно. Като в онова парче на Боб Дилан, „Хайуей 61“, дето се казваше, че о, да, може с лекота да стане.
Измъкна шишенцето, което получи от Доркас, взира се две-три секунди в него, сетне наклони глава и се ослуша. Към групичката в дъното на коридора се беше присъединил още някой, а простреляният (поне Роузи подозираше, че е прострелян) говореше нещо с тъпичък стенещ гласец. В далечината се чуваше вой на сирени.
Тя се премести в кухничката и отвори малкия хладилник. Вътре имаше найлонов пакет, в който бяха останали три-четири парченца колбас; литър мляко, две кисели млека, половин литър сок и три бутилки пепси. Извади една от трите, отвори я и я остави на плота. Хвърли поглед през рамо, едва ли не очаквайки да завари Бил на прага (Какво правиш? — ще попита той. — Какво бъркаш там? ) Но на вратата нямаше никого, а гласът му се чуваше от дъното на коридора — спокойният, внимателен глас, който вече бе обикнала.
Извади с нокти миниатюрната тапа от гърлото па шишенцето. После го поднесе към носа си и го подуши, сякаш бе парфюм. Течността нямаше аромат на парфюм, но въпреки това миришеше познато — едновременно на нещо остро, металическо, но и странно примамливо. В стъкленичката имаше вода от потока зад Храма на Бика.
Доркас: Една капка. За него. После.
Да, само една — повече би било опасно, но една ще е достатъчна. Всички въпроси и всички спомени — лунната светлина, кошмарните писъци на Нормаи, изпълнени с болка и ужас жената, която му бе забранено да гледа в лицето — всичко ще се стопи. Заедно със страха й, че тези спомени може да нарушат здравия му разум и тяхната връзка като коварна отрова. Това опасение можеше да се окаже просто предлог — човешкият разсъдък е много по-издръжлив и гъвкав, отколкото си мислят повечето хора, а ако за четиринадесет години живот с Норман не бе научила нищо друго, то поне това й бе останало — но иска ли да рискува? Особено пък след като иначе нещата могат да протекат съвсем лесно? Кое е по-опасно — спомените му или тази течна амнезия?