След време престават да се присмиват. Престават, защото дамата с тениската без ръкави и широките сиви панталони, неумела и тромава в началото (на няколко пъти попадаше под ударите на гумените топки, които изхвърля машината), вече започва да уцелва топките, при това удря страхотно.
— Добре го дава тая хубавица — отбелязва някакъв юнак един ден, когато Роузи, задъхана и зачервена, с мокра от пот коса, съумява да удари три последователни лайндрайва по цялата дължина на теления тунел. Всеки път, когато бухалката докосва топката, тя надава пронизителен нечовешки писък — като Моника Селеш, когато изпълнява сервис. Сякаш топката я е обидила с нещо.
— Направо скапа машината — добавя втори, когато следващата топка излита от огромната машина в средата на тунела със скорост сто и двадесет километра в час. Роузи надава вой, накланя глава и замахва. Топката полита с огромна скорост в обратната посока. Удря се в телената мрежа шейсет метра по-нататьк в тунела, продължава да се издига и преди да падне при другите, които дамата вече е ударила, зеленият й кожух цъфва.
— А-аа, тя не удря толко силно — с насмешка подхвърля трети. Той вади цигара, захапва я, после вади кутия кибрит и пали клечка. — Просто се…
Този път Роузи надава оглушителен писък — като писъка на гладна птица — и топката полита в тунела абсолютно успоредно със земята. Удря мрежата… и я пробива. След себе си оставя такава дупка, сякаш някой е прострелял мрежата от упор.
Цигарко замръзва, запалената клечка изгаря пръстите му.
— Какво викаш? — пита първият.
7
Месец по-късно, наскоро след като затвориха игрището до другия сезон, Роуда изведнъж прекъсна Роузи, която четеше новата книга на Глория Нейлър, и й предложи да приключат за този ден. Тя й каза, че още е рано. Режисьорката се съгласи, но я упрекна, че не чете изразително и е по-добре да си починат.
— Ами, ъ-ъ, аз исках да свърша днес — отвърна Роузи. — Останаха само двадесет страници. Искам да свърша тая проклета книга, Ро.
— Каквото и да направим сега, ще трябва да се презаписва — заяви Роуда. — Не знам до колко часа си висяла снощи заради Памеласита, но днес просто вече нищо не става.
8
Роузи се изправя, излиза от кабината и тръшва вратата с такава сила, че едва не я откача от дебелите безшумни панти. После застава на контролния пулт и най-ненадейно сграбчва Роуда Саймънс за яката на проклетата й скъпа блуза и забива лицето й в пулта. Патрицианският й нос се набучва на едно лостче като на зъбец на вилица за сервиране на месо. Навсякъде руква кръв и опръсква стъклената преграда, а капките се стичат па грозни пурпурночервени ивици.
— Роузи, не! — крещи Кърт Хамилтън. — Боже мили, какво правиш?
Роузи забива нокти в гърлото на Роуда, разкъсва го и подлага лице на горещия кървав фонтан, който избликва — иска й се цялата да се окъпе в него и да се кръсти в новия живот, срещу който тъй глупаво се съпротивлява. Няма нужда да отвръща на Кърт — тя прекрасно знае какво прави, тя възмездява, ето какво, възмездява, и Бог да е на помощ на онези, които са в графата „Длъжници“. Бог да е на…
9
— Роузи? — прозвуча гласът на Роуда по интеркома и прекъсна кошмарното, но при все това омагьосващо видение. — Добре ли си?
Сдържай яда си, Роузи.
Сдържай яда си и не забравяй дървото.
Сведе глава и забеляза, че моливът, който държи, е пречупен на две. Взира се в парчетата няколко секунди и дълбоко пое дъх, опитвайки се да се овладее. Когато най-сетне съумя да заговори с горе-долу равен глас, заяви:
— Да, всичко е наред. Но си права. Хлапето снощи ме държа до късно и съм изморена. Хайде да приключваме.
— Умно момиче — заключи режисьорката, но жената от другата страна на стъклената преграда — жената, която сваля слушалките със съвсе-е-ем леко треперещи ръце — си казва: „Не. Не умно. Гневно. Гневно момиче.“
„Аз възмездявам — нашепва й глас. — Рано или късно възмездявам, малка Роузи. Искаш или не, възмездявам.“