Изчака автобуса с Пам, въпреки протестите й. Видът й наистина я притесняваше — с това пребледняло лице, тъмни кръгове под очите и болезнени бръчки край устата. Освен това й беше толкова приятно да се грижи за някого, вместо за нея да се грижат. За малко щеше да се качи в автобуса, за да е сигурна, че Пам ще се прибере благополучно, но в крайна сметка мисълта за горещото кафе (а може би и парче пай) се оказа прекалено изкусителна и тя не устоя.
Остана на тротоара и помаха на Пам, когато тя се качи в автобуса и се настани край огромния прозорец. Пам отвърна на поздрава и в този миг автобусът потегли. Роузи постоя на спирката още миг, после се обърна и се запъти по Хичънс Булевар към „Хот Пот“. Неочаквано се върна към първата си разходка из този град. Не помнеше почти нищо — освен страха и това, че се бе загубила — но две фигури изпъкваха в съзнанието й като огромни скали — насред стелеща се на талази мъгла: бременната жена и мъжът с мустаци като на Дейвид Крозби. Особено той. Сякаш и сега го виждаше как се е подпрял на вратата на кръчмата, стиснал халба бира в ръка, и я гледа втренчено. Говори й
(ей, маце, ей маце)
нещо. Тези мисли така я погълнаха — само най-лошите спомени за времена, когато сме се чувствали съвсем объркани, безпомощни и напълно неспособни да се контролираме, имат тази сила — че тя подмина „Хот Пот“ с невиждаш поглед, в който се четеше безкраен ужас. Мъчеше я образът на онзи мъж с бирата, който тогава я изплаши до смърт и който ужасно приличаше на Норман. Не в лице — по-скоро имаше нещо в позата му. Стоеше до вратата, готов да скочи върху нея всеки миг, стига само да покаже, че го е забелязала…
Някой я хвана за ръката и Роузи едва не изпищя. Вдигна глава, очаквайки да види я Норман, я мъжа с тъмночервените мустаци. Но до нея стоеше някакъв младеж в летен костюм.
— Извинявам се, ако съм ви стреснал, по за миг ми се стори, че се каните да се хвърлите под колите.
Тя се огледа и установи, че се намира на кръстовището на Хичънс и Уотъртауър Драйв — едно от най-оживените кръстовища в града, при това на цели три, може би дори четири преки от „Хот Пот“. Колите се носеха по улицата като река от метал. Изведнъж осъзна, че този младеж може би й е спасил живота.
— Б-благодаря ви. Много ви благодаря.
— Няма нищо — отвърна той.
Отсреща светна зелено за пешеходци. Младият мъж любопитно огледа Роузи за последен път, после стъпи па пешеходната пътека и се изгуби в навалицата.
Тя остана на тротоара малко пообъркана, но същевременно изпълнена с безкрайно облекчение, сякаш току-що се събужда от ужасен кошмар.
„Ами да, това всъщност си беше лош сън. Бях съвсем будна и вървях по улицата, но всъщност ми се присъни кошмар, тоест бях потънала в спомени.“
С почуда откри, че с все сила притиска чантата към гърдите си точно както тогава, по време на онова безпаметно лутане преди пет седмици, когато търсеше Дърам Авеню. Преметна дръжката през рамо, обърна се и закрачи обратно по Хичънс Булевар.
Лъскавата търговска част на Хичънс започваше след кръстовището — отсам магазините не бяха големи. Повечето бяха неугледни и някак тъжни. Роузи вървеше бавно и се заглеждаше по магазинчета за дрехи втора ръка, които се опитваха да минат за гръндж-бутици; по витрини с надписи „ИЗБЕРЕТЕ АМЕРИКАНСКОТО“ и „РАЗПРОДАЖБА“, на които бяха изложени обувки; после подмина витрина, отрупана с мексикански или манилски кукли и надпис „Всичко само по $5“; в съседство имаше магазин за кожени изделия на име „Мама моторджийка“ и друг един, „Avec plaisir“5, на чиято витрина върху надиплено черно кадифе беше изложена странна смесица от стоки — вибратори, ръкавели и невероятно изрязано бельо. Роузи се застоя доста дълго пред витрината, удивлявайки се на тези неща, така смело извадени на показ; после пресече улицата. „Хот Пот“ беше на половин пресечка и се виждаше оттук, но тя реши, че е най-добре да се откаже от кафето и пая и да се прибере направо в „Д и С“. Стигаха й приключения за днес.
Само че не се получи точно така. На отсрещния ъгъл на улицата, която току-що пресече, имаше невзрачен магазин със светещ надпис „ЗАЛОЗИ, ЗАЕМИ, КУПУВАМЕ И ПРОДАВАМЕ ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. Последните две думи я накараха да спре. Тя отново погледна годежния си пръстен и си припомни какво й бе казал Норман малко преди да се оженят — „Ако излизаш навън с този пръстен Роуз, обръщай го навътре. Това е страшен камък, а ти си малко момиче.“