— Колко струва? — попита тя. После като че размисли и допълни: — Колко можете да ми платите за него?
Той нахлузи пръстена на палеца си и вдигна ръка към прашната слънчева светлина, която падаше през обърнатите на запад прозорци. Искрящите разноцветни пламъци я заслепиха и за момент изпита съжаление. Златарят я погледна за миг, но Роузи улови в очите му нещо, което не разбра веднага — те сякаш казваха: „Ама вие шегувате ли се?“
— Какво става? — поиска да знае тя. — Какво има?
— Нищо. Влезе ми нещо в окото.
Той нагласи лупата и старателно огледа годежния пръстен. Но когато вдигна глава, погледът му накара Роузи в миг да проумее. Всъщност не се изненада, не се ядоса и дори не съжали. Само се смути и уморено се запита как не се бе досетила по-рано. Как е могла да бъде толкова наивна?
„Не си — намеси се вътрешният глас. — Наистина не си, Роузи. Ако не знаеше дълбоко в себе си — от самото начало — че камъкът е фалшив, отдавна щеше да си отишла в някоя заложна къща. Нима на двадесет и две години вече не знаеше, че Норман Даниълс не би ти подарил пръстен, който струва хиляди долари? Наистина ли не знаеше?“
Не, навярно е знаела. Първо, никога не е държал на нея. А освен това човек, който има три резета на входната си врата, още три на задната, прожектори в двора и свръхчувствителна алармена инсталация на новата си сентра, никога не би позволил на жена си да ходи на пазар с най-скъпия диамант на света на пръста си.
— Фалшив е, нали?
— Ами, всъщност е истински синтетичен диамант, но със сигурност не е естествен, ако това имате предвид.
— Разбира се, че това имам предвид. Какво друго бих могла да имам предвид?
— Добре ли сте? — Изглеждаше наистина разтревожен — всъщност отблизо й се струваше, че по-скоро е на двадесет и пет, отколкото на тридесет.
— По дяволите! Не зная. Сигурно.
За всеки случай извади кърпичка от чантата си — напоследък никога не знаеше в кой миг ще рукнат сълзите й. Или пък ще се засмее истерично — вече й се бе случвало няколко пъти. Добре би било да избегне и двете крайности, поне засега. Няма да е лошо на тръгване оттук да запази поне капчица достойнство.
— Надявам се, защото сте в добри ръце. Не се тревожете, наистина сте в добри ръце. Няма да повярвате, като чуете колко дами точно като вас.
— О, я престанете. Ако се канех да припадам, щях да си купя корсет.
Никога през живота си не бе казвала на мъж подобно нещо — подтекстът си беше съвсем явен — но и никога през живота си не се бе чувствала така… сякаш е в безтегловност, сякаш ходи по въже, а отдолу няма предпазна мрежа. А нима не е прекрасно? Нима това не е най-подходящият завършек за брака й? „Предпочетох камъка — сякаш чуваше гласа му, който тръпне от вълнение и дори сивите му очи като че проблясват влажно. — Защото те обичам, Роуз.“
Едва не се засмя истерично. Напрегна цялата си воля, за да се удържи.
— А струва ли изобщо нещо? Или просто го е купил от първата дрогерия?
Този път златарят дори не посегна към лупата, просто вдигна пръстена срещу светлината.
— Всъщност струва нещо — облекчено отвърна той, сякаш се радваше, че не й готви поредната неприятна изненада. — Камъкът не струва и десет долара, но обковът… може би ще успеете да му вземете двеста долара. Разбира се, аз не мога да ви предложа толкова много — бързо допълни. — Баща ми ще ми прочете конско. Нали, Роби?
— Баща ти винаги ти чете конско — без да се обръща, отвърна мъжът, който бе клекнал пред рафта с книги. — Децата са за това.
Златарят погледна към него, после към Роузи и пъхна пръст в уста преструвайки се, че му се повръща. Не беше виждала тази шеговита гримаса от училище и сега се усмихна. Мъжът с копринения елек също се ухили.
— Мога да ви предложа петдесет долара. Интересува ли ви?
— Не, благодаря. — Тя взе пръстена, огледа го замислено и го уви в чистата кърпичка, която продължаваше да стиска в ръка.
— Проверете и в съседните заложни къщи. Ако някъде ви предложат повече, готов съм да го взема на най-високата цена. Татко постъпва по този начин — и, смятам, с основание. Тя пусна кърпичката в чантата и щракна закопчалката.
— Благодаря ви, но мисля, че ще го задържа.
Усещаше върху себе си погледа на господина, който ровеше сред старите книги — златарят го нарече Роби; при това я гледаше необичайно съсредоточено, но реши да не му обръща внимание. Нека гледа. Това е свободна държава.
— Човекът, който ми подари този пръстен, каза, че струвал колкото чисто нова кола — рече тя. — Представяте ли си?
— Да. — Отвърна й без никакво колебание и Роузи си припомни как я бе успокоил, че се намира в добри ръце, че толкова други дами идват тук и научават неприятната истина за своите съкровища. Подозираше, че този мъж, макар да бе още млад, бе чувал какви ли не вариации на все същата стара песен.