„Добре, да вземем мен. Та какво можете да кажете за мен?“
„Имате проблеми.“
„Нямам абсолютно никакви проблеми.“
„Не можеш ме излъга, братко. Познавам те. Познавам хората. Още нещо ще ти кажа. Имаш проблеми с жените.“
„Едно на нула за мене. Мога да се похваля с щастлив брак.“
Изведнъж й хрумна много подходящ глас за Пери — представи си Джеймс Уудс, нервен и напрегнат до крайност, но с доста хапливо чувство за хумор. Това я зарадва и тя продължи, вживявайки се в историята, а пред очите й се нижеха сцени от несъществуващ филм — вечер е, Джаки Глийсън и Джеймс Уудс пътуват с такси из някакъв неизвестен град и си подхвърлят реплики.
„Да кажем, удар от втора база. Не сте женен. Но преди сте били, при това нещастно.“
„О, разбирам. Били сте там и през цялото време сте се крили в килера.“
„Я да видим що за човек е тя. Не ви е било лесно с нея. Тя непрекъснато иска разни неща. И колкото повече има, толкова по-ненаситна става. Картинката е готова.“
Роузи бе прочела цялата страница. По гърба й полазиха странни тръпки и тя мълчаливо върна книгата на Лефъртс, който изглеждаше на седмото небе от щастие.
— Имате фантастичен глас! — похвали я. — Нисък, но не монотонен, мелодичен и много ясен, без никакъв акцент — веднага го разбрах, но гласът сам по себе си почти няма значение, по-важното е, че можете да четете! Наистина можете да четете!
— Разбира се, че мога. — Не знаеше да се смее ли, да се ядосва ли. — Да не мислите, че съм расла в гората?
— Не, разбира се, но често пъти дори хора, които четат много, не четат добре на глас — даже и да не се запъват, не влагат никакво чувство. А диалогът е много по-труден от авторовата реч… може да се каже, диалогът му е цаката. А аз чух гласовете на двама различни герои. Наистина ги чух!
— Да, и аз ги чух. Но сега наистина трябва да си тръгвам, гоподин Лефъртс. Вече…
Обърна се да си върви, но той протегна ръка и лекичко я докосна по рамото. Жена с повече житейски опит веднага би разбрала, че участва в прослушване, пък дори и насред улицата и следователно никак не би се изненадала от последвалите думи на Лефъртс. Роузи обаче застина от учудване, когато той се прокашля и й предложи работа.
6
В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка на четвъртия етаж, вдигнал крака на бюрото и скръстил ръце на тила си. Не го бе правил от години — обикновено цялото му бюро бе отрупано с най-различни формуляри, хартии от закуски, недописани доклади, полицейски бюлетини, бележки и какви ли не боклуци. Той не бе от хората, които разтребват (само за пет седмици домът им, в който Роузи бе поддържала идеален ред, заприлича на Маями след урагана Андрю), и в кабинета му това си проличаваше още от пръв поглед, но сега стаичката беше абсолютно опразнена. Беше я разчиствал почти цял ден — замъкна в боклукчийската шахта в приземния етаж три чувала отпадъци, без да дочака негърката, която в работни дни идваше да чисти между полунощ и шест сутринта. Оставиш ли една работа на негър, считай, че е пропаднала — този урок бе научил от баща си, и старецът беше съвсем прав. Има една изконна истина, която политиците и радетелите за общественото благо изобщо не разбират или не искат да разберат — негрите не знаят какво е това работа. То си им е вродено в африканската кръв.
Норман огледа бюрото — с изключение на телефона и краката му, то бе съвършено празно — после бавно отмести очи към стената отдясно. Години наред по нея висяха накачени какви ли не снимки на издирвани престъпници, последни сводки, лабораторни резултати и менюта за вкъщи от разни ресторанти — да не говорим за календара с оградените в червено дати на съдебни процеси, но сега тя бе абсолютно гола. Огледът завърши с натрупаните до вратата кашони от алкохол. Междувременно Норман размишляваше над изненадите, които крие животът.
Той самият лесно се палеше и пръв би го признал. Не би скрил, че избухливият му нрав често му навличаше бели и вечно си имаше неприятности заради него. И ако преди година някой му бе показал собствения му кабинет в сегашния му вид, той щеше да си извади едно съвсем просто заключение — благодарение на лошия си нрав най-сетне така е загазил, че няма измъкване и вече наистина ще го тикнат в затвора. Или в досието му са се натрупали достатъчно порицания, с които си е навлякъл дисциплинарно уволнение, или са го хванали да малтретира някога, например оня пикльо Реймън Сандърс. Разбира се, направо е смехотворно да се страхува, че някой ще се загрижи особено за някакъв си педал — той да не е Свети Антоний — но човек трябвада спазва правилата на играта… или поне да внимава да не го заловят в нарушение. Както не трябва да заявяваш открито, че черните не разбират какво означава работа, макар че всички (поне всички бели) отлично го знаят. Само че не го пращат в затвора. Местеше се, това е всичко. Напускаше тая скапана кутийка, в която се завираше, откакто Буш дойде на власт. Сега го местеха в истински кабинет, чиито стени са си стени, а не като в тоя кокошарник. Не го опандизват, повишават го. Припомни си една песен на Чък Бери, в която се пееше „C’est la vie“7, което значи, знае ли човек.