— Твоят адрес. Това се намира почти в другия край на града, но автобусите вече изобщо не те затрудняват, нали?
Роузи се усмихна — все още със сълзи на очите — и кимна.
— Можеш да оставиш адреса на някои от тукашните си приятелки, а после и на тези, с които ще се сприятелиш на други места, но засега всичко това си остава между нас двете. — На Роузи тези думи й звучаха като предварително подготвена прощална реч. — Никой няма да получи адреса ти от нас. Просто тук така е прието. След двадесет години работа с малтретирани жени съм убедена, че това е най-правилно.
Вече бе говорила с Пам за тези неща, а Консуело Делгадо и Робин Ст. Джеймс също й бяха разяснили това-онова по време на часа на голямото веселие — обитателките на дома наричаха така вечерните домакински занимания. Тези допълнителни обяснения й се струваха излишни. На човек с нормални умствени способности му стигаха три-четири терапевтични сеанса, за да се ориентира в тукашните порядки. Имаше „Списък на Ана“ и „Правила на Ана“.
— Още ли се страхуваш от него? — попита тя.
Роузи се бе разсеяла. Отначало не разбра за кого става дума и Ана трябваше да повтори:
— Говоря за съпруга ти — искам да знам до каква степен те тревожи мисълта за него. Доколкото си спомням, през първите две-три седмици се страхуваше да не тръгне да те търси… щял да те „проследи“, както каза тогава. Какво мислиш сега?
Трябваше внимателно да обмисли този въпрос. Първо, думата „страх“ беше прекалено слаба, за да изрази онова, което чувстваше по отношение на Норман през първите няколко седмици в „Д и С“; дори и думата „ужас“ не беше съвсем подходяща, защото към ужаса се примесваха и други усещания: изпитваше срам, че бракът й е бил неуспешен; тъгуваше за някои неща, които бе зарязала у дома, но на които държеше изключително много (например „Столчето па Пух“); почти всеки ден изпадаше в пристъпи на еуфорична радост от пълната свобода, с която разполагаше; освен това понякога я изпълваше такова ледено облекчение, че чак страх я хващаше — сигурно по подобен начин се чувства човек, който току-що е преминал по въже над бездънна пропаст.
Разбира се, най-отдолу се таеше страхът — изобщо не се съмняваше в това. През първите две седмици на новото място я преследваше все един и същи сън — тя седи на плетен стол на верандата и изведнъж пред портата спира нова червена сентра. Вратата се отваря и отвътре се подава Норман. Облечен е с черна тениска с карта на Южен Виетнам. Понякога на нея пише: „КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО, ТАМ Е ДОМЪТ“; друг път — „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН“. По панталона му има следи от кръв. На ушите му се полюшват кокалчета, които приличат на костици от пръсти. Стиска някаква маска, от която висят разкървавени меса. Тя се опитва да стане от стола, но не може — сякаш се е парализирала. Не й остава друго, освен да седи и да го гледа как бавно се приближава към нея, а кокалчетата потракват на ушите му. Да седи и да го слуша как й казва, че трябва хубавичко да си поговорят. Усмихва се и тя вижда, че и цялата му уста е в кръв.
— Роузи? Къде витаеш?
— Тук съм — сподавено отвърна тя. — Да. Още се страхувам от него.
— Е, в това няма нищо необичайно. Предполагам, че дълбоко в себе си цял живот ще се страхуваш от него. Но всичко ще бъде наред и стига да вярваш, с течение на времето все по-рядко ще се страхуваш от каквито и да било… и все по-рядко ще се сещаш за него. Но аз нямах това предвид. Исках да знам още ли се страхуваш, че може да те проследи.
Да, страхуваше се. Е, не чак толкова. През последните четиринадесет години бе чувала доста от служебните му телефонни разговори, а и той нерядко канеше колега и тогава седяха в дневната или на верандата и обсъждаха разни случаи. Почти не я забелязваха, докато им сервираше закуски с кафе или бира. Все Норман водеше дискусиите — приведен над масата с бутилка бира в ръка, която се губеше в огромния му юмрук, той говореше бързо и възбудено, все ги припираше за нещо, отхвърляше съмненията им и никога не приемаше техните доводи. Случваше се да обсъжда служебни дела и с нея. Разбира се, изобщо не го интересуваше какво ще каже тя — просто я използваше като удобен слушател, пред когото да излага своето мнение. Мислеше бързо, вечно бе нетърпелив и бързо губеше интерес. Случаи се преди три седмици бяха за него онова, за което Гърт смяташе познанията си по бойно изкуство — чисто и просто минало. А смята ли нея, Роузи, за минало?
Толкова й се искаше да вярва, че е така. Всячески се опитваше да се убеди в това. Но не… успяваше… съвсем.
— Не зная — изрече гласно. — Струва ми се, че ако беше тръгнал да ме търси, вече щеше да се е появил. Но, от друга страна, може би все още ме издирва. При това не е кой да е — все пак е полицай. Умее да издирва хора.