— Не разбирам. Ана се засмя.
— Нито пък аз… само че ми напомня по някакъв начин на моите любовни романи. Силни мъже, сладострастни жени и много хормони. „Страст“ е единствената дума, с която поне приблизително мога да опиша какво имам предвид. Нещо като затишие пред буря. Сигурно така ми се струва заради небето. Отново обърна картината и се вгледа в надписа. — Това ли те привлече? Твоето име?
— Съвсем не, видях го едва след като вече бях решила, че непременно трябва да я притежавам. — Тя се усмихна. — Предполагам, че това е чисто и просто съвпадение — в твоите любими романи такива съвпадения не са позволени.
— А-ха — отвърна разбиращо Ана, макар много да не разбираше. Прокара пръст по изписаните с въглен букви и те се позамазаха.
— Да — продължи Роузи. Изведнъж стана неспокойна. Сякаш някъде там, в съседната часова зона, където беше вече вечер, някой си мислеше за нея. — „Роуз“ е най-обикновено име — не е като Еваиджелайн или пък Петронела.
— Може би си права — съгласи се другата жена и й връчи картината. — И все пак тоя въглен доста ме смущава.
— Как така?
— Въгленът по принцип се размазва много лесно. Ако не е защитен по някакъв начин — а твоята картина няма абсолютно никакво покритие на гърба — се изтрива за нула време. Написано е съвсем наскоро. Но защо ли? Самата картина никак не прилича на скорошно творение — тя е поне отпреди четиридесет години, а спокойно може да е правена и преди осемдесет или дори сто години. Но има и нещо друго.
— Какво?
— Художникът не се е подписал.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОКТОПОДЪТ
1
Норман замина от родния си град в неделя, ден преди Роузи да започне новата си работа… с която не бе съвсем сигурна дали ще се справи. Той възнамеряваше да пътува с автобуса на „Континентал Експрес“ в 11: 05. Не за да икономисва — за него бе въпрос на живот и смърт да се преобрази в Роузи. Още не можеше да признае пред себе си колко дълбоко го бе потресло съвършено ненадейното й заминаване. Казваше си, че е разстроен най-вече заради банковата си карта, но в сърцето си знаеше истинската причина за гнева си — не бе и подозирал какво крои жена му. И през ум не му беше минавало, че може да постъпи така.
Откакто бяха женени, знаеше до най-малката подробност мислите, с които тя се събуждаше сутрин, и повечето й сънища. Фактът, че това положение се бе променило, направо го влудяваше. Най-големият му страх бе, че тя е планирала бягството си седмици и месеци наред, а може би дори от година. Ако знаеше истинската причина, която я бе накарала да го напусне (ако знаеше за капката кръв, с други думи), може би щеше да е по-спокоен. А може би щеше да е много по-неспокоен.
Както и да е, вече си даваше сметка, че първоначалната му инстинктивна реакция — от съпруг да заиграе ролята на детектив — се оказа фатална грешка. След първите няколко думи, които размени с Оливър Робинс по телефона, осъзна, че трябва да отхвърли и двете роли и да се опита да се превъплъти в Роузи.
Трябваше да започне да разсъждава като нея, а като начало можеше да пътува по същия начин.
Стиснал леката си пътна чанта, Норман се качи в автобуса, спря до шофьорската кабина и заоглежда пътеката между седалките.
— Какво ще кажеш да се поразмърдаш, приятелю? — попита човекът отзад.
— Какво ще кажеш да ти поразбия носа? — сряза го той. Другият пътник не намери какво да отговори.
Даниълс постоя още миг, опитвайки се да реши кое място най-миого му
(й)
допада, а после закрачи по пътеката. Не би седнала най-отзад — неговата Роуз бе толкова придирчива, че в никакъв случай не би избрала място близо до тоалетната кабина, освен ако автобусът не е препълнен, а неговият добър приятел Оливър Робинс (от когото също като нея си бе купил билет) го бе уверил, че за автобуса в 11: 05 винаги има свободни места. Нито пък би седнала точно над колелата (много друса), или пък близо до шофьора (прекомерно се набива на очи). Съвсем не — най-вероятно би се настанила по средата, при това от лявата страна, защото беше левачка, а човек като избира уж напосоки накъде да се движи, почти винаги поема посоката на по-силната си ръка.
От дългогодишния си опит като полицай се бе убедил, че телепатията е напълно възможно, но изключително трудно нещо… всъщност дори невъзможно, ако не избереш правилната роля. Трябва да се намърдаш като къртиче в главата на онзи, когото преследваш, и да следиш не толкова мисълта, колкото мозъчните вълни — да улавяш не отделните мисли, а начина му на мислене. А когато най-после го напипаш, можеш да хванеш краткия път — пресичаш бежешком извивките на размишленията на жертвата и някоя нощ най-неочаквано изскачаш зад вратата… или пък се скриваш под леглото с нож в ръка, готов да разпориш матрака отдолу в мига, в който пружините се разскърцат и горкият мухльо (или мухла в неговия случай) си легне да спи.