— Но аз се справих — заяви тя на жената в хитона.
Вече изобщо не й се струваше необичайно да разговаря гласно с нея. Е, може би бе малко ексцентрично, но какво от това? Кому пречи? Дори никой не знае! А и като гледаше обърнатия гръб на русата красавица, й беше някак по-лесно да повярва, че тя наистина я слуша.
Роузи застана до прозореца, опря се на перваза и се загледа навън. Отсреща децата се смееха, тичаха по бейзболното игрище и размахваха бухалки. До бордюра, точно под нейния прозорец, спря кола. Преди време, като видеше кола да спира под прозореца й, изстиваше от ужас, а пред очите й веднага изплуваше юмрукът на Норман с пръстена от Полицейската академия; в тази кола пристига юмрукът, пристига при нея, думите „дълг, лоялност, общност“ стават все по-големи и по-големи и най-сетне сякаш изпълват целия свят… но това време вече беше отминало. Слава Богу. Роузи отново се обърна към картината:
— Дори смятам, че не просто се справих. Като че ли свърших доста добра работа. И Роби беше на същото мнение, зная, но по-важното беше да спечеля Роуда. Тя като че предварително бе решила да не ме хареса, и то защото съм откритие на Роби. Нали знаеш как е?
После отново се извърна към картината — точно както жените оглеждат лицата на приятелките си, за да преценят дали току-що съобщената новина или идея ги е потресла — но, разбира се жената на хълма продължаваше да гледа към порутения храм — на нея не й оставаше нищо друго, освен да си вади заключения, съдейки по гърба й.
— Нали знаеш колко проклети можем да бъдем ние, фустите — отбеляза и се изсмя. — Но мисля, че все пак я спечелих. Минахме само петдесет страници, но към края вървеше доста по-гладко, а и старите романи са толкова кратки. Бас държа, че до сряда следобед ще свършим, но знаеш ли кое е най-хубавото? Изкарвам почти по сто и двадесет долара на ден — не на седмица, а на ден — а ще записват още цели три романа от Кристина Бел. Ако ги възложат на мен, ще…
Млъкна и се вторачи в картината, оглушала за виковете от игрището, и дори не чу стъпките, които се изкачваха по стълбището към втория етаж. Отново погледът й бе насочен към десния ъгъл на рисунката — заоблено чело, изпъкнало сляпо око, загатната извивка на ухо. Изведнъж я осени прозрение. От една страна, бе права, но, от друга страна, грешеше — вярно, забеляза втория прекатурен торс чак като се върна от студиото, но това не означава, че той не е съществувал преди и че някак си е изникнал в картината в нейно отсъствие. Гънките на пурпурния хитон й се видяха разместени, защото съзнанието й бе създало някаква илюзия в подкрепа на първоначалното заблуждение. Обяснението като че звучеше малко по-разумно, особено в сравнение с онова, което й се привиждаше сега.
— Картина е станала по-голяма! — възкликна. Не. Не беше точно така.
Премери рамката и установи, че си е деветдесет на шейсет сантиметра. Лепилото от вътрешната й страна също не беше напукано, тъй че какво толкоз?
„Ами просто втората каменна глава я нямаше, ето какво — рече си. — Може би…“
Изведнъж й се зави свят и й призля. Стисна очи и заразтрива слепоочията си. Когато отново ги отвори и се вгледа в картината, тя й подейства както първия път — не като съвкупност от отделни елементи: храмът, повалените статуи, жената с пурпурно-виолетовия хитон и повдигнатата лява ръка — а като едно цяло, което я зовеше.
Имаше нови детайли. Беше почти убедена, че не си измисля.
Картината не беше станала по-голяма, но в двата й края се бяха появили подробности. Сякаш кинооператорът изведнъж разбира, че работи с неподходящ обектив, и решава да смени тридесет и пет милиметровите лещи с обектив за широкоекранна лента „Синерама 70“. Вече се вижда не само Клинт Ийстууд, но и двамата каубои от двете му страни.
„Ти си луда, Роузи. Картините не стават по-големи.“
Така ли? Ами тогава какво обяснение може да се даде за втората статуя? Беше сигурна, че тя е била там през цялото време, но не се е виждала, защото…
— Защото сега изображението се е разширило отдясно — измърмори. Очите й бяха широко отворени, макар че трудно можеше да се определи какво изразяват — почуда или ужас. — Ама и отляво се е разширила, че и отгоре, и отд…
Изведнъж на вратата се почука, по толкова бързо и лекичко, сякаш отделните почуквания се пресрещаха и се сблъскваха. Роузи се извърна — струваше й се, че се движи в забавен кадър или под вода.