Вратата беше отключена.
Отново се почука. Сети се за колата, която спря до бордюра — беше малка, от онези, които човек наема от „Херц“ или „Авис“, когато пътува сам — и изведнъж забрави за картината. Обсеби я една-единствена мисъл, сякаш очертана по края с тъмните краски на яда и отчаянието: значи Норман я откри. Позабави се, но в крайна сметка я намери.
Припомни си част от последния си разговор с Ана — обсъждаха какво би направила, ако Норман все пак се появи. Тогава заяви, че ще заключи вратата и ще се обади в полицията, но беше забравила да заключи, а телефон нямаше. Това бе жестока ирония, защото в ъгъла на стаята имаше контакт, при това в изправност — а днес в обедната почивка бе ходила до телефонната компания да плати депозит. Получи от служителката бяла картичка с новия си телефонен номер, пъхна я в чантата си и си тръгна, без да погледне изложените за продан телефонни апарати. Каза си, че като й се отвори път към търговския център „Лейвкю“, ще си намери телефон поне с десет долара по-евтин. И сега, само защото искаше да спести някакви си жалки десет долара…
Посетителят отвън мълчеше, но ако сведе очи към прага, ще види обувките му. Големи лъскави черни обувки. Нямаше да е с униформа, но въпреки това ще носи точно тези обувки. Бяха доста тежки. Можеше да го потвърди със сигурност, защото неведнъж бе носила отпечатъка им по краката, корема и гърба си.
Отново се почука, три пъти по три: чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук.
И пак както тази сутрин, когато едва не се задуши от паника при вида на звукозаписната кабина, Роузи се замисли за жената от картината, която стоеше върху обраслия с трева хълм и не се страхуваше, че се задава буря, нито пък че из руините бродят призраци, троли или просто разни бандити — не се страхуваше от абсолютно нищо. Това личеше съвсем ясно в позата й, в небрежно вдигната ръка и дори (или поне така й се струваше в загатнатата гръд.
„Но аз не съм като нея, мен ме е страх — направо ще се подмокря от страх — само че този път няма да ти се оставя Норман. Кълна се в Бога, изобщо няма да ти се оставя.“
Опита се да си припомни хватката, която бе научила от Гърт — онази, дето хващаш втурналия се срещу теб противник под мишниците, а после се извръщаш настрани. Нямаше смисъл — като се опита да си представи най-важното движение, пред очите й изплува Норман, ухилен до уши (наричаше тази гримаса „хапещата му усмивка“), който се приближава към нея хубавичко да си поговорят.
Много хубавичко.
Пакетът с покупките още стоеше на кухненския шкаф, а до него се мъдреха купчина панически жълти листовки. Беше прибрала в хладилника пресните продукти, но още не бе извадила от плика консервите. Едва се замъкна до шкафа с вдървен ните си крака и бръкна в торбичката.
Отново се почука: чук-чук-чук.
— Идвам — извика Роузи.
Гласът й прозвуча изненадващо спокойно. Измъкна най-голямата консерва — килограм плодов коктейл. Стисна я колкото се може по-здраво и закрачи към вратата.
— Един момент, ей сега идвам.
4
Докато Роузи пазаруваше, Норман лежеше полугол в стаята си в хотел „Уайтстоун“, пушеше цигара и се взираше в тавана.
Като много други момчета и той пропуши покрай баща си — отначало крадеше цигари от неговите „Пал Мал“, примирявайки се с пердаха, който щеше да отнесе, ако баща му го залови, но си заслужаваше всички да те видят в центъра, на ъгъла на Стейт и шосе № 49, подпрян на телефонния стълб пред обривилския „Смесен магазин и поща“, с небрежно вдигната яка на сакото и цигара в уста: страхотия, бейби, печен тип съм аз. Пък и откъде ще знаят приятелите ти, които те подминават в старите си коли, че си гепил фаса от чекмеджето на стария, а единственият път, когато си събрал достатъчно кураж и си решил да си купиш цяла кутия, дъртият Грегъри изсумтя и ти каза да се върнеш, като ти покарат мустаци?
На петнадесет години пушенето беше голяма работа, ама наистина голяма работа, и компенсираше всичко, което липсваше на Норман (да речем кола, пък била тя и трошка, каквито караха повечето му приятели — замазани с кит по калниците, с бяла „пластмасова стомана“, както й викаха тогава, около фаровете, а бронята прикрепена с усукана тел); на шестнадесет години вече се беше пристрастил — изпушваше по две кутии на ден, а сутрин дробовете му се раздираха от кашлица като на истински пушач.
Три години след сватбата с Роуз цялото и семейство — баща й, майка й и шестнадесетгодишният й брат — загинаха на същото това шосе № 49. Ходили следобед на плаж в градската къпалия на Фило, а на връщане някаква бетонобъркачка се врязала в насрещната лента и ги размазала като мухи. Главата на дъртия Макклендън се откъснала и после я намерили в една канавка на тридесет метра от мястото на произшествието, с отворена уста и порядъчно размазано кравешко лайно в окото (по онова време Норман вече беше ченге, а сред ченгетата тия работи се разчуват). Но случилото се не го разстрои ни най-малко — той дори се зарадва. Ако питат него, дъртият нахалник си получи заслуженото. Макклендън имаше навика да разпитва дъщеря си за неща, които въобще не му влизаха в работата. Пък и в крайна сметка Роуз вече не му беше дъщеря — поне пред закона. Пред закона тя бе съпруга на господин Даниълс.