Норман дръпна силно от цигарата, изпусна едно след друго три колелца дим и ги загледа как се издигат към тавана. Навън ревяха клаксони. Пристигна в този град едва тази сутрин, но вече го мразеше. Струваше му се прекалено голям. Имаше хиляди потайни местенца. Но какво от това? Вече бе напипал следата и в най-скоро време щеше да даде добър урок на твърдоглавата дъщеричка на Макклендън.
На погребението на Макклендънови — на тройното опело присъстваше едва ли не цял Обривил — Даниълс се разкашля и не можеше да спре. Хората започнаха да се обръщат, а той повече от всичко на света мразеше да го зяпат. Целият почервенял и бесен от смущение (но продължавайки да кашля), отмести хлипащата си млада съпруга и бързо излезе от църквата, като притискаше длан към устата си и се мъчеше да сподави пристъпите.
Навън се разкашля толкова силно, че трябваше да се приведе и да опре длани на коленете си, за да не припадне, а докато гледаше през сълзи неколцината пушещи — трима мъже и две жени, които не можеха да издържат без цигара дори на скапаното половинчасово опело — изведнъж реши, че спира да пуши. Просто ей така. Кашлицата може би се дължеше на алергията, която го мъчеше всяко лято, но това нямаше значение. Пушенето беше идиотски навик, може би най-идиотският на света — дявол го взел, не искаше в крайна сметка някой общински чиновник да впише в смъртния му акт „Причина за смъртта: «Пал Мал».“
В деня, когато се прибра у дома и откри, че Роуз е изчезнала — всъщност вечерта, след като установи липсата на кредитната карта и разбра, че най-после трябва да приеме истината такава, каквато е — слезе до денонощния магазин в подножието на хълма и за пръв път от единадесет години насам си купи пакет цигари. Избра любимата си марка от едно време — като убиец, които се завръща на местопрестъплението. На червените пакети пишеше „In hoc signo vinces“, или „под този знак ще победиш“ — така поне твърдеше неговият старец, който непрекъснато побеждаваше майка му в домашните разправии, но доколкото му бе известно, с това се изчерпваха всичките му подвизи в битките с нея.
Първото дръпвапе го замая, а докато допуши цигарата, вече му се струваше, че ще повърне, ще припадне или ще получи инфаркт. Може би и трите наведнъж. Но ето че отново свършва по две кутии всеки ден, а сутрин се измъкваше от леглото с добре познатата кашлица, която сякаш се къртеше от дъното на дробовете му. Като че изобщо не бе спирал да пуши.
Но това не беше чак толкова страшно — в момента изживяваше стрес, както обичат да казват ония тъпаци — психолозите, а в такива случаи хората често се връщат към старите си навици, Казват, че привичките — особено лошите, например пиенето и пушенето — служели като патерици. И какво от това? Какво лошо има да ходиш с патерици, като куцаш? Веднъж да се оправи с Роузи (да се погрижи, ако ще има неофициален развод, то поне да е по негово желание, дето се вика), ще захвърли всякакви патерици.
Този път веднъж завинаги.
Извърна глава и погледна през прозореца. Още не се бе стъмнило, но вече се здрачаваше. Не искаше да закъснява за срещата. Смачка цигарата в препълнения пепелник до телефона на нощното шкафче, скочи от леглото и започна да се облича.
Най-хубавото беше, че не се налагаше да бърза; отдавна не беше взимал отпуск, а капитан Хардъейу дори не се заяде. Норман подозираше, че причините са две. Първо, инспектор Даниълс беше новината на месеца, и второ, капитанът никак не го обичаше. На два пъти насъска по него копоите от вътрешния отдел заради обвинения в неправомерно прилагане на сила и несъмнено се радваше, че ще се отърве от Даниълс за известно време.
— Още довечера, мръснице — мърмореше Норман, докато слизаше с асансьора; освен него и собственото му отражение в очуканото огледало срещу вратата в кабината нямаше никого. — Още тази вечер, ако ми излезе късметът. А интуицията ми подсказва, че днес ми върви.