На улицата пред хотела чакаха цяла редица таксита, но той ги отмина. Шофьорите си водеха отчет, понякога запомняха и лица. Не, отново ще вземе автобус. Този път градски. Енергично закрачи към спирката на ъгъла, питайки се на майтап ли каза, че днес му върви — май не се шегуваше все пак. Преследването беше към края си и той го знаеше. Беше уверен в това, защото отново бе успял да се вмъкне в мислите й.
Зад ъгъла се зададе автобус — движеше се по Зелената линия — и спря точно пред Норман. Той се качи, плати на шофьора четири долара, седна най-отзад — тази вечер не трябваше да се прави на Роузи, слава Богу — и се загледа навън. Зад прозорците се нижеха светлинни надписи над барове и ресторанти. „ДЕЛИ“. „БИРА“. „ПИЦА НА ПАРЧЕ“. „ЕРОТИЧНО МОНОКИНИ ШОУ“.
„Ти нямаш раобта тук, Роуз — мислено отбеляза той, а в това време автобусът тъкмо отминаваше някакъв ресторант на име «Кухнята на татко» — «Оригинални телешки специалитети от Канзас», гласеше кървавочервеният неонов надпис зад витрината. — Това място не е за теб, но няма страшно, вече съм тук. Дойдох да те отведа у дома. Или някъде другаде, все едно къде.“
Неоновият лабиринт на фона на тъмнеещото кадифено небе го наведе на мисли за доброто старо време, когато животът далеч не беше толкова шантав и клаустрофобичен — като стая, чиито стени сякаш всеки миг ще те затрупат. Едно време, светнат ли неоновите надписи, започваше веселбата — поне в годините на неговата младост, когато хората като че живееха по-безгрижно. Избираш някое заведение с ярка светлинна реклама и се промъкваш в него. Онези времена отминаха, но повечето ченгета — повечето добри ченгета — още умееха да се промъкват незабелязано по тъмно. Умееха да се промъкват незабелязано зад неоновите реклами и да се справят с отрепките по улиците. Ченге, което не умее тези неща, не се задържа дълго в бранша. Съдейки по уличните табели, Каролайна Стрийт беше съвсем наблизо. Стана, отиде най-отпред и се улови за дръжката до вратата. Когато автобусът спря на ъгъла, Норман слезе и незабелязано се изгуби в тъмнината.
Беше си купил карта па града от будката за вестници в хотела — даде шест долара и петдесет цента, безобразна цена, но разговорите с разни случайни минувачи можеха да му излязат много по-скъпи. Като помолиш някого да те упъти, той някак си те запомня — колкото и да е странно, случва се и след пет години още да те помни. Тъй че ще по-добре да не пита никого. Особено ако после стане нещо. Нещо лошо. Засега нямаше такава вероятност, но „Върши си работата сам“ и „Затваряй си устата“ са най-полезните правила в тоя живот. Според картата Каролайна Стрийт излизаше на Бодри Плейс на четири пресечки западно от автобусната спирка. Чудесна разходка в такава топла вечер. На Бодри Плейс живееше евреинът от „Информация“.
Бръкнал в джобовете на панталоните си, Даниълс крачеше нехайно, сякаш чисто и просто се разхожда. Имаше замислен леко отнесен вид и никой не би предположил, че всичките му сетива са изострени до крайност. Отбелязваше наум всяка кола, която минаваше по улицата, и не пропускаше нито един минувач, като особено старателно следеше дали някой го заглежда. Дали някой го забелязва. Никой не му обръщаше внимание, това го успокояваше.
Като стигна до къщата на Тъмпър — ново двайсе, тоя наистина живееше в къща, а не в апартамент — отначало я подмина, а после се върна обратно, наблюдавайки колата пред гаража, и осветения прозорец на долния етаж. Най-вероятно беше дневната. Завесите не бяха спуснати, но на прозореца имаше транспаранти. През тях прозираше мека цветна светлина — сигурно телевизорът. Тъмпър не спеше, Тъмпър си беше у дома. Тъмпър беше седнал да погледа телевизия и да хапне някой и друг морков, преди да тръгне за автогарата, та да помага на разни глупави — или направо лоши — жени, които изобщо не заслужават помощ.
Тъмпър не носеше венчална халка, а според Норман и без друго мязаше на обратен, но както се казва, покритото мляко котки не го лочат. Той се шмугна в алеята към гаража и за всеки случай надникна в четири-петгодишния форд. Не забеляза нищо тревожно.
Изправи се доволно и огледа спокойната квартална улица, но не видя никого.
„Нямаш маска — упрекна се мислено. — Даже нямаш чорапогащник да си го нахлузиш на лицето, а, Норми?“
Не, нямаше.
„Забрави, нали?“
Ами… всъщност не. Не беше забравил. Просто му се струваше, че когато слънцето изгрее утре заран, на света ще има един зализан евреин по-малко. Понякога и в най-хубавите квартали стават гадни работи. Случва се разни типове да те нападнат в къщата ти — най-вече психопати, разбира се — и тъй нататък. Много е неприятно, но е така. „Стават и кофти работи“, както пише по разни тениски и лепенки. А понякога, колкото и да е невероятно, кофти работи се случват на добрите, вместо на лошите хора. Например на еврейчета, дето четат „Правда“ и помагат на разни жени да се крият от мъжете си. Непростимо е човек да се примирява с подобни работи — какво общество е това. Ако всички се държаха по тоя начин, обществото изобщо нямаше да съществува.