— А сега хубавичко ще си поговорим. Ама много хубавичко. Не ми ли вярваш? Повярвай ми, Тъмпър. Най-добре ми повярвай.
— Моля ви — простена Слоуик и протегна треперещи ръце към Норман. — Не ми причинявайте болка. Вие грешите, аз не съм човекът, когото търсите, който и да е той. Не мога да ви помогна.
Но най-накрая доста му помогна. Тогава вече бяха в избата, защото Норман бе започнал да хапе и макар да бе увеличил звука на телевизора до края, и той не беше в състояние да заглуши писъците. Но писъци или не, Тъмпър много му помогна.
Когато празненството приключи, отиде да потърси под кухненската мивка чувал за боклук. Натъпка в него ръкавиците и ризата си, която в този си вид никак не беше за пред хора. Щеше да вземе чувала със себе си и после да се оправя с него.
На горния етаж в спалнята на Тъмпър откри една-единствена дреха, в която едрите му рамене се побираха — размъкната избеляла блуза с надпис „Чикаго Булс“. Простря я на леглото, после се пъхна под душа на Тъмпър. Докато чакаше да потече топлата вода, разгледа аптечката, откри аспирин и глътна четири хапчета. Челюстите го боляха зверски. Цялата му брада беше в кръв, косми и парченца кожа.
Застана под топлата струя и грабна сапуна на Тъмпър, напомняюки си после да го прибере в чувала. Всъщност не знаеше има ли смисъл от всичките тези предпазни мерки — не беше наясно какви улики е оставил в мазето. По едно време направо му беше причерняло пред очите. Като си миеше косата, затананика:
— Непокоорна Роуз… непокоорна Роуз… де се скиташ… кой те знай… с ветровете… расна ти… кой могъл би… да те задържи?
Спря водата, излезе изпод душа и огледа неясното си зловещо изражение в замъгленото огледало над мивката.
— Аз — безизразно отбеляза на глас. — Аз бих могъл.
5
Бил Стайнър понечи да почука още веднъж, проклинайки обзелото го вълнение — обикновено не се плашеше от жени — но в този миг тя се обади отвътре: „Един момент, ей сега идвам.“ Не звучеше раздразнено, Слава Богу — значи може би не я изкарва от банята.
„По дяволите, какво изобщо търся тук? — запита се той, като чу приближаващите стъпки. — Това прилича на сцена от нескопосана романтична комедия, от която даже и Том Ханкс не би изкарал нищо свястно.“
Дори да е вярно, това не променяше факта, че жената, която идва миналата седмица в заложната къща, не му излизаше от ума. И вместо впечатлението от нея да избледнява, то сякаш ставаше все по-ярко. Две неща бяха неоспорими: за пръв път в живота си носеше цветя на непозната, а освен това от шестнадесетгодишен не се бе срамувал толкова да покани жена на среща.
Стъпките съвсем приближиха до вратата; изведнъж Бил забеляза, че една от огромните маргарити тъкмо се кани да изскочи от букета. Посегна набързо да я оправи и в този миг вратата се отвори — на прага с убийствен поглед в очите, стиснала в заплашително вдигнатата си ръка огромна консерва — като че ли някакъв плодов коктейл — стоеше жената, която бе разменила фалшивия си диамант срещу ужасяваща картина. Сякаш бе окаменяла, разкъсвана между желанието си да нанесе изненадващ удар и зашеметяващото откритие, че това не е човекът, когото очаква. По-късно Бил си рече, че това е едно от най-невероятните преживявания в живота му. Двамата стояха на прага на стаята па Роузи, която се намираше на втория етаж в някаква сграда на Тремънт Стрийт: той — стиснал букет от съседната цветарница на Хичънс Авеню, тя — с консервата в ръка, и макар че паузата продължи не повече от две-три секунди, на Бил се стори безкрайно дълга. Достатьчно му бе обаче да осъзнае нещо потресаващо, ужасяващо, влудяващо, зашеметяващо и доста очарователно. Противно на очакванията му, повторната им среща нищо не променяше — дори стана още по-страшно. Тя не бе красива жена — със сигурност не и телевизионна красавица — но на него му се виждаше прекрасна. Неизвестно защо устните и линията на брадичката й караха дъха му да спре, а като видеше котешката извивка на синьо-сивите й очи, коленете му се подкосяваха. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне и целите му страни пламтят. Прекрасно познаваше тези усещания и чак го доядя, като се улови, че ги изпитва.
Подаде й цветята с усмивка, но без да изпуска от очи консервата, и рече:
— Ще сключим ли примирие?
6
Още не се бе съвзела от изненадата, че това не е Норман, тъй че поканата за вечеря я свари съвсем неподготвена, но за своя най-искрена почуда, я прие. Може би изпитаното облекчение също допринесе за решението й. Чак когато се настани в колата до него, Практична-Разумна — доскоро съвсем низвергната — най-сетне се обади: какво била правела, къде била тръгнала с мъж (при това много по-млад), когото изобщо не познава, да не се е побъркала? Тези въпроси бяха изпълнени с най-искрен ужас, но Роузи веднага прозря истинското им предназначение — служеха за камуфлаж. По-важният въпрос бе толкова ужасяващ, че дори и Практична-Разумна не смееше да го зададе от достопочтената си позиция в главата на Роузи.