— Всъщност още нямам телефон — послъга тя. Разбира се, че номерът й не е включен в указателя; трябваше да доплати тридесет долара — които мъчно можеше да отдели за това удоволствие, но в никакъв случай не можеше да си позволи телефонът й да цъфне в полицейския компютър у дома. Норман се оплакваше, че нямали свободен достъп до телефонните номера извън указателя. Това бе незаконно, защото по този начин нарушаваха личните права на хората, които доброволно предоставяха на телефонните компании правото да издават телефонни указатели. Така бе постановил съдът, а Норман — както и останалите полицаи, с които се бе запознала, откакто бяха женени — изпитваше неистова омраза към съдилищата и техните постановления.
— А защо не мина през студиото? Може би си бил извън града?
Той взе салфетката, разгъна я и внимателно я постави на коленете си. Като вдигна поглед, лицето му се бе променило, но на Роузи й отне известно време да проумее очебийното — страните му бяха поруменели.
— Ами, може би просто не съм искал да има други хора. Така не можеш да говориш спокойно. Просто исках… ъ-ъ-ъ… да се сближа с теб.
— И ето ни тук — тихо отбеляза тя.
— Точно така. Ето ни тук.
— Но защо искаш да се сближаваш с мене? Защо ме каниш на срещи? — помълча, после довърши мисълта си: — Искам да кажа, не съм ли малко възрастна за теб?
Той я изгледа с недоумение, после реши, че се шегува, и се засмя.
— М-даа. И на колко години си, бабо? На двайсет и седем? На двайсет и осем?
Отначало Роузи си помисли, че той се шегува — и то не особено уместно — но после осъзна, че като се изключи шеговитият тон, въпросът е съвсем сериозен. Дори не се опитваше да я ласкае, просто гласно отбелязваше очевидни факти. Или най-малкото, очевидни за него. Това откритие я порази. Осъзна, че промените в живота й не свършват с намирането на работа и самостоятелно жилище, а едва сега започват. Сякаш всичко до този момент е било нещо като подготовка, а истинското сътресение тепърва предстои. Не земетресение, а живототресение — изведнъж зажадня за него с цялата си душа, изпълнена с непонятно въодушевление.
Бил понечи да заговори, но се появи келнерът с чая. Младият мъж поръча пържола, а тя поиска „Лондонско печено“. Кленерът я попита как да бъде приготвено и понечи да му отговори „добре запечено“ — вкъщи го ядяха така според предпочитанията на Норман — но вместо това каза:
— Алангле.
— Прекрасно! — възкликна мъжът, сякаш наистина смяташе така, и се отдалечи, а Роузи се размисли какво чудесно място би бил утопичният свят, в който всички са като този келнер и посрещат избора на другите като нещо прекрасно, отлично, превъзходно.
Обърна се отново към Бил и откри, че той не сваля очи от нея — зелените им отблясъци бяха в състояние да ръзвълнуват всяка жена. Привлекателни очи.
— Много ли беше зле? Бракът ти, искам да кажа — попита я.
— Какво имаш предвид? — смути се тя.
— Знаеш какво. В магазина на баща ми идва една жена, говорим десетина минути, а после ми се случва най-шантавото нещо на света — не мога да я забравя. Такива работи стават по филмите и в списанията, дето се подмятат в чакалнята при зъболекаря, но аз никога не съм вярвал в тях. Само че, праас-праас, ето че става и с мен. Гася лампата и в тъмното виждам лицето й. Обядвам и мисля само за нея… — Замълча и я погледна напрегнато. — Надявам се, че не те плаша.
Ужасно я плашеше, но същевременно си мислеше, че никога не е чувала по-прекрасни думи. Цялата пламтеше (с изключение на краката, които бяха студени като лед), а бръмченето на вентилаторите продължаваше да отеква в ушите й. Сякаш на тавана имаше поне хиляда вентилатора, цял батальон вентилатори.
— Та тази дама идва да ми продаде годежиия си пръстен, защото смята, че камъкът е диамант… макар че дълбоко в себе си знае истината. После, когато издирвам адреса й и отивам да я видя — с букет цветя, а сърцето ми е чак в петите, така да се каже — едва не ме халосва с консерва по главата.
Той вдигна дясната си ръка и раздалечи палеца от показалеца на един сантиметър. Роуз отвърна:
— Спокойно аз съм като Роджър Клемънс — притежавам превъзходен контрол над движенията си.
При тези думи той избухна в смях. Звучеше хубаво, неподправено, някак изотвътре. След миг и тя се присъедини.
— Както и да е, дамата не ме обстрелва, просто малко ме стряска с едва доловимото движение на ръката си, а след това скрива консервата зад гърба си, като хлапе, което е отмъкнало „Плейбой“ от чекмеджето на баща си. Казва „О, Господи, съжалявам“, а аз се чудя кой е врагът, след като очевидно не съм аз. А после започвам да се питам доколко съпругът е бивш, щом като дамата се появи в магазина с халка и годежен пръстен на ръката. Разбираш ли?