— Да, струва ми се, че разбирам.
— Това е важно за мен. Дори да ти се струва, че съм много нахален — добре де, може и да съм нахален — но… с две дума, толкова съм запленен от тази жена, че никак не ми се иска да е много обвързана с друг. От друга страна, не искам да се страхува толкова много, че всеки път, когато се почука, да търчи на вратата с консерва с размерите на кофа. Това звучи ли ти смислено?
— Да. Съпругът е доста бивш. — А после, неизвестно защо, добави: — Казва се Норман.
Бил кимна сериозно.
— Разбирам защо си го напуснала.
Роузи се засмя и притисна длани към устата си. Лицето й пламтеше. Най-сетне съумя да се овладее, но очите й вече плуваха в сълзи и се наложи да ги отрие с крайчеца на салфетката.
— Та?
— Всичко е наред.
— Сега ще ми разкажеш ли за него?
Изведнъж пред очите й с яснотата на ужасяващ кошмар изплува образ — старата ракета за тенис на Норман, марка „Принс“, чиято дръжка бе облепена с изолирбанд. Доколкото й бе известно, тази ракета още си висеше до стълбите в мазето. В първите години на съвместния им живот няколко пъти я бе пердашил с нея. После, около шест месеца след аборта, я използва, за да я изнасили анално. Много случки от брака си бе споделила (така го наричаха, „споделяне“ — думата й се струваше едновременно ужасяваща и съвсем подходяща) по време на груповата терапия в „Д и С“, но предпочиташе да запази този бисер за себе си — как се чувстваш под мъж, който те е яхнал и притиска бедрата ти с колене, завира в задника ти облепена с изолирбанд дръжка на ракета за тенис, марка „Принс“, а после се навежда и ти казва, че ако мръднеш, ще строши водната чаша на нощното шкафче и ще ти пререже гърлото. Ти лежиш, подушваш аромата на пастата му за зъби и се питаш какво ли ще се разкъса в теб.
— Не — отсече тя и благодари на Бога, че гласът й не се разтрепера. — Не искам да говоря за Норман. Тормозеше ме и го напуснах. Точка.
— Това стига — отвърна Бил. — Веднъж завинаги ли го напусна?
— Веднъж завинаги.
— А той знае ли? Питам единствено защото, как да кажа, ми отвори вратата по доста странен начин. Със сигурност не очакваше посещение от „Църквата на последния ден“.
— Не ми е известно знае ли, или не — отвърна тя след миг-два размисъл — няма що, въпросът недвусмислено показва, че чутото му стига.
— Страхуваш ли се от него?
— О, да. И оше как. Но това не означава непременно нещо кой знае какво. Страхувам се от всичко. Приятелите ми… приятелите ми казват, че ще свикна, но аз не съм много сигурна.
— Но не те достраша да излезеш на вечеря с мен.
— О, достраша ме. Направо се ужасих.
— Тогава защо се съгласи?
Понечи да му каже онова, което си помисли по-рано — че я свари неподготвена — но замълча. Това бе вярно, но не беше самата истина, а що се отнася до тези неща, не искаше никакви заобикалки. Не знаеше дали след вечерята в „Кухнята на татко“ изобщо им предстои някакво бъдеще заедно, но ако това е така, уклончивите отговори падали биха били добро начало.
— Защото исках — изрече тя с тих, но ясен глас.
— Добре. Прекратяваме тази тема.
— Както и темата „Норман“.
— Това истинското му име ли е?
— Да.
— Като Бейтс13?
— Като Бейтс.
— А може ли да ти задам един друг въпрос, Роузи?
Тя се поусмихна.
— Ако не трябва да обещавам да отговоря.
— Добре. Мислеше, че си по-възрастна от мен, нали?
— Да, точно така. Но ти на колко години си. Бил?
— На тридесет. От което следва, че сме нещо като съседи по отношение па възрастта… даже може да се каже, че живеем на една улица. Само че ти веднага заключи, че не само си по-възрастна, но при това си много по-възрастна. А сега идва ред на въпроса. Готова ли си?
Роузи смутено сви рамене. Той се приведе към нея, приковал великолепните си зеленикави очи върху нея.
— Знаеш ли, че си красива? И това не е просто комплимент, питам те от чисто любопитство. Знаеш ли, че си красива? Не, нали?
Отвори уста да му отговори. Не излезе нищо, просто въздухът едва доловимо изсвистя в гърлото й. Прозвуча по-скоро като изсвирване, отколкото като въздишка.
Той стисна лекичко ръката й. Докосна я за, миг, но това й подейства като електрически шок и за миг не виждаше нищо друго освен него — косата му, устните му, но най-вече очите му. Светът изчезна; сякаш те двамата се намираха на тъмна сцена под светлината на един-единствен ослепителен прожектор.
13
Норман Бейтс, главният герой на филма „Психо“ — на вид мил и дружелюбен, но всъщност ненормален и опасен. — Б. пр.