Като приключи разговора, излезе от кабинета на Къртис — претъпкана стаичка с хиляди визитни картички, забодени на корковите табла по стените — и се върна в студиото да си вземе чантата. Режисьорката не беше там — очевидно бе отишла до дамската тоалетна за една последна цигара. Кърт надписваше кутиите с магнитофонните ленти. Той вдигна поглед към нея и се ухили.
— Страхотна работа свършихме днес, Роузи.
— Благодаря.
— Роуда смята, че Роби щял да ти предложи да подпишете договор.
— И на мен така ми каза — отвърна тя. — Дори започвам да си мисля, че може да се окаже права. Да чукаме па дърво.
— А-ха, но помни едно, като се пазариш — предупреди я Къртис, докато прибираше ролките по високите полици, където като тънки бели книжки бяха наредени десетки подобни кутии. — Ако изкараш от „Октоподът“ петстотин долара, Роби вече е на сметка… защото му спестяваш поне седемстотин в студийно време. Схващаш ли?
Много добре го беше разбрала и сега седеше в „Хот Пот“ и размишляваше над неподозирано светлото бъдеще, което й се очертаваше. Имаше приятели, квартира, работа и обещание за още поръчки, като свърши с Кристина Бел. Договорът можеше да означава хиляда долара на седмица — повече, отколкото изкарваше Норман. Звучеше съвсем невероятно, но беше самата истина. „Може да се окаже самата истина“ — поправи се тя.
Но имаше и още нещо. В събота й предстоеше среща… която щеше да продължи цял ден, ако се има предвид и концертът на „Индиго Гърлз“.
На лицето й, иначе толкова сериозно, разцъфна ослепителна усмивка и Роузи изпита крайно неприличното желание да обвие ръце около раменете си. Дояде сладкиша и отново се загледа навън, питайки се нима всички тези неща се случват на нея й дали е възможно действителни хора в действителния живот да напуснат затвора си, да завият надясно по улицата, и да се окажат в рая.
2
Половин пресечка по-нататък по улицата червената светлина на светофара тъкмо се сменяше със зелена. Пам Хейвърфорд, която беше сменила бялата си униформа на камериерка с елегантни червени панталони, пресече улицата заедно с трийсетина други минувачи. Тази вечер остана да поработи едни час извънредно, но кой знае защо си беше наумила, че Роузи ще бъде в „Хот Пот“… бе убедена, че ще я открие там. „Така наречената «женска интуиция»“ — помисли си тя.
Измери крадешком огромния мъжага, който вървеше точно до нея — стори й се, че току-що го бе забелязала пред будката за вестници в „Уайтстоун“. Можеше да мине за „интересна личност“, ако се изключат очите му… които бяха съвсем безизразни. Като се качваха на отсрещния тротоар, случайно срещна погледа му — беше съвсем празен, като на робот — и изстина.
3
В „Хот Пот“ пък Роузи внезапно реши да изпие още една чаша чай. Кой знае защо си беше наумила, че Пам може да се отбие. Макар работното време на приятелката й да беше приключило преди цял час, реши да я изчака. Сигурно женската й интуиция й го подсказваше. Стана и се запъти към касата.
4
„Малката кучка е сладичка — мислеше си Норман. — Тесни червени панталони, стегнато задниче.“ Изостана една-две крачки да се полюбува на гледката, но в същия миг мадамката се шмугна в някакво заведепийце. Той надникна през прозореца, но не забеляза нищо интересно — само неколцина дъртофелници, които преживят захарни боклуци и сърбат чайове и кафета; плюс няколко келнера, които тичат наоколо със ситни стъпчици.
„На възрастните дами сигурно им допада — рече си. — Големи бакшиши ще да падат от цялото това кълчотене.“
Най-вероятно е заради бакшишите, защо иначе големи мъже ще ходят така? Не може всичките да са обратни… нали?
Зад витрината мерна една дама, значително по-млада от синьокосите госпожи в костюми с панталони, каквито бяха повечето посетителки. Тя се отдалечаваше навътре към касата в другия край на чайната (тези заведения май така се наричат). Огледа задника й, просто защото очите му винаги се залепяха най-напред на задника, ако жената беше под четиридесет, и го окачестви като нелош, но нищо особено.
„Задникът на Роуз изглеждаше така едно време — рече си. — Едно време, преди да се отпусне и да заприлича на слон.“
Тази жена имаше страхотна коса — всъщност далеч по-хубава от задника й — но тя не му напомняше на съпругата му. Роузи бе от онзи тип жени, които неговата майка наричаше „кестенявка“, и почти никога не си правеше прически (като се има предвид убитият миши цвят на косата й, Норман напълно я разбираше). Обикновено я връзваше на конска опашка с ластик, а ако излизаха на кино или на вечеря, я омотаваше в набърчена разтегателна джунджурия — от ония, дето се продават във всяка дрогерия.