Отвори прозореца и стаята се изпълни с мекия аромат на късна пролет и с шума, който идваше от парка. После застана до малката кухненска маса — до вазата с цветята, които Бил й донесе в понеделник, лежеше тънка книжка. Цветята бяха увяхнали, но сърце не й даваше да ги изхвърли. Щеше да ги запази поне до събота. Снощи го сънува — насън се возеше на мотоциклета зад него. Той кара все по-бързо и по-бързо и изведнъж на нея й хрумва ужасяваща, фантастична дума. Магическа дума. Сега не можеше да си припомни точно как звучеше — беше някаква безсмислица като „писвам“ или „мисвам“ — но насън й се стори невероятно красива… и въздействаща.
„Не я изричай на шега — мисли си, докато летят по някаква магистрала; от лявата страна се издигат възвишения, а отдясно езерото хвърля зад папратите златисто-синкави отблясъци. Отпред се вижда хълм, потънал в зеленина, и тя знае, че от другата страна има порутен храм. — Не я изричай, ако не си решена да се отдадеш изцяло, тялом и духом.“
Но тя изрича думата, която изскача от устата и като електрическа искра. Мотоциклетът се отделя от шосето — Роузи за миг мерва предното колело, което продължава да се върти на двадесетина сантиметра от настилката — и сянката им остава вече някак си отдолу. Бил завърта ръчката, те политат към яркосиньото небе и сякаш изплуват над пътя в просеката сред дърветата като подводница, която се появи сред океана. Зъзнеща се събуди сред омотаните на кълбо завивки. Същевременно се задъхваше, изпълнена с тайнствена топлина, която извираше от тялото й, невидима, но жарка, като слънце при затъмнение. Съмняваше се, че в събота ще полетят по същия начин, колкото и магически думи да изрича, но все пак реши да задържи цветята за по-дълго. Дори можеше да хербаризира няколко стръка между страниците на тази книга.
Беше я купила в „Мечтите на Илейн“ — фризьорския салон, където й боядисаха косата. Заглавието беше „Лесно, но елегантно — десет прически, които можете да направите сама“.
— Хубави са — обясни й Илейн. — Разбира се, винаги трябва да се ходи на специалист, аз така смятам, но ако човек не може да си го позволява всяка седмица, било заради парите, било заради времето, а само при мисълта да повика вкъщи фризьор му настръхват косите, тази книжка е разумен компромис. Само те моля да ми обещаеш, че ако някой младеж те покани на забава в Уестууд, първо ще се отбиеш при мен.
Роузи седна на масата и отвори на прическа № 3 — „Класическа плитка“… която била известна и като „Класическа френска плитка“. Прегледа черно-белите фотографии, на които една жена показваше как да се раздели и как да се сплете косата, а когато прочете статията докрай, започна да разглежда снимките в обратен ред и да разплита косите си. Разпускането се оказа далеч по-лесно от сплитането тази сутрин — бяха й необходими четиридесет и пет минути и доста проклятия, докато накара плитката да заприлича попе малко на прическата, с която излезе снощи от „Мечтите на Илейн“. Струваше си все пак да положи всички тези усилия, дори само заради искреното удивление на Пам, когато я видя в „Хот Пот“.
Щом привърши, мисиите й се насочиха към Бил Стайнър — питаше се дали ще хареса косата й сплетена. Дали ще му хареса руса. И дали изобщо ще забележи всички тези промени. Замисли се дали ще се натъжи, ако той не забележи изобщо промяната, но изведнъж въздъхна и сбърчи нос. Разбира се, че ще се натъжи. Да, но ако той не само забележи, а и реагира като Пам (като изключим писъците, разбира се)? Може дори да я грабне в прегръдките си, както пише в любовните романи…
Тъкмо посегна за дамската си чанта да потърси гребен, отдадена на приятни мечти за събота — Бил завърза на плитката й кадифяна панделка (а защо именно ще му се намира кадифяна панделка, можеше и да не се уточнява — именно затова бе толкова приятно да мечтаеш на кухненската маса) — когато някакъв звук от отсрещния край на помещението прекъсна мислите й.
Скръъц. Скръъц-скръъц.
Щурче. Само че звукът не долиташе през отворения прозорец откъм парка. Щурчето като че се намираше по-наблизо.
Огледа пода и забеляза нещо, което подскочи. Стана, отвори шкафа от лявата страна на мивката и извади стъклена купа. Прекоси стаята, като взе от стола в дневната рекламната брошура на „Уол-Март“. Коленичи до насекомото, което почти бе стигнало до празния десен ъгъл на помещението — беше го определила за телевизора, ако изобщо си купи телевизор, преди да се изнесе оттук. След днешните събития мисълта да се премести в ново жилище — при това по-голямо — съвсем не й се струваше неосъществима мечта.