Роузи погледна розовото цветче в дланта си, после го доближи по картината. Цветът съответстваше напълно. Несъзнателно поднесе длан пред устните си и подухна миниатюрното цветче към картината. Едва ли не очакваше (дори нещо повече — за миг бе напълно сигурна в това) розовата топчица да проникне през боята и да се върне в онзи свят, създаден от неизвестен художник преди шейсет, осемдесет или дори сто години.
Разбира се, нищо подобно не се случи. Детелинката се удари в стъклото (доста необичайно за маслено платно, както бе казал Роби в деня, когато се запознаха), отскочи и бавно се приземи на пода като топчица смачкана тоалетна хартия. Картината може и да е магическа, но стъкленото покритие със сигурност не беше.
„А как тогава щурците са успели да изскочат навън? Ти наистина смяташ, че именно така е станало, нали? Че щурците и детелинката някак си са успели да изпаднат от картината?“
Бог да й е на помощ, защото точно така смяташе. Подозираше, че извън тази стая, в компанията на други хора, подобна мисъл би й се сторила смехотворна, ако изобщо й хрумне, но засега вярваше напълно в това обяснение — щурците са изскочили от тревата под краката на русата жена с пурпурния хитон. Някак си са успели да прескочат от света на Роуз Мадър в света на Роузи Макклендън.
„И как именно? Нима чисто и просто са се просмукали през стъклото?“
Не, естествено. Това беше глупаво, но…
С леко разтреперани ръце Роузи посегна към картината и я свали от кукичката. Занесе я в бокса, постави я на плота и я обърна. Надрасканите с въглен думи на гърба съвсем се бяха размазали — ако не знаеше какво гласи надписът, изобщо не би успяла да го разчете.
Съвсем колебливо, вече сериозно изплашена (сигурно се е страхувала през цялото време, но едва сега започваше да си дава сметка), попипа гърба на картината. Като побутна с пръст кадастрона, той изпращя. Звукът беше обезпокоително силен. А когато докосна долния ръб, където кафеникавата хартия се скриваше в рамката, напипа нещо… няколко неща…
Преглътна с усилие — гърлото й бе пресъхнало. Като насън, сякаш това не беше нейната ръка, посегна и отвори едно чекмедже; извади нож и бавно насочи острието към кафявата хартия.
„Недей! — изписка Практична-Разумна. — Роузи, недей, не знаеш какво може да изскочи оттам!“
За миг задържа върха на ножа опрян върху кадастрона, но после го остави настрана. Вдиша картината и огледа долния край на рамката, установявайки с някаква далечна част на съзнанието си, че ръцете й са се разтреперали неудържимо. Новият елемент насред гората — просека с големина поне сантиметър в най-широката си част — изобщо не я изненада. Отново постави картината на плота, като я придържаше с дясната си ръка, а с лявата — по-сръчната си ръка — отново насочи ножа към гърба.
„Недей, Роузи! — Този път Практична-Разумна не изписка, а направо простена. — Моля те, не прави това, остави всичко, както си е.“ Само че този съвет бе направо смешен — ако го бе последвана първия път, когато госпожа П-Р й го натякваше, все оше щеше да живее с Норман. Или да умира от него.
Цепна с ножа задното покритие на картината, точно над издутините, които беше открила. На плота изпаднаха шест щурчета — четири бяха мъртви, петото едва-едва помръдваше, а шестото събра сили колкото да отскочи от плота и да се прекатури в мивката. Освен щурците от картината изпаднаха още няколко розови цветчета детелина, няколко стръка трева… и парче изсъхнало кафяво листо. Беше почти сигурна, че е листо.
С внимателни движения (и без да обръща никакво внимание на госпожа Практична-Разумна) Роузи отдели от рамката цялата задна част на картината. Отвътре изпадаха още няколко природни находки: мравки (повечето бяха мъртви, но три-четири все още можеха да пълзят), пухкавото телце на мъртва пчела, няколко листенца от маргаритка като онези, които човек откъсва едно по едно, докато брои: „Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича“… и няколко лъскави бели косъма. Стискайки картината по-здраво, Роузи повдигна космите към светлината и по гърба й полазиха тръпки — като огромни крака, които се изкачват по стълбище. Знаеше какво ще й кажат, ако занесе находката на някой ветеринар и го помоли да ги разгледа под микроскоп — това са конски косми. Или по-точно, това са косми от малко рошаво пони. Което в момента преспокойно пасе трева в един друг свят.
„Започвам да губя разсъдъка си“ — хладнокръвно отбеляза Роузи, но това не беше гласът на Практична-Разумна, а нейният собствен глас, който изразяваше мислите и душата й. Не звучеше нито истерично, нито уплашено — говореше съвсем разумно, спокойно и като че ли с лека почуда. Роузи подозираше, че именно този глас ще отбележи неизбежността на смъртта в дните или седмиците, когато тя окончателно наближи.