Само че младата жена упорито отказваше да повярва, че се побърква, или поне да повярва в този факт с абсолютната увереност, с която би приела откритието, че е неизлечимо болна от рак. Току-що разряза гърба на картината си и отвътре изпаднаха няколко стръка трева, косми и насекоми — сред които и три-четири живи. Толкова ли е трудно да се приеме този факт? Преди няколко години бе чела в един вестник как някаква жена открила в стар семеен портрет напълно валидни акции — в сравнение с тях някакви си буболечки са направо прозаични.
„Е, да, но все още живи? А какво ще кажеш за свежата детелинка и зелената трева, а, Роузи? Листото е мъртво, но ти прекрасно знаеш какво ти се върти в главата — че…“
Мислеше си, че листото не е изсъхнало зад стъклото. Пейзажът беше летен, но дори и през юни човек може да попадне на сухо листо, скрито в тревата.
„Та бих искала да повторя — изгубвам си разсъдъка.“
Само че нещата бяха тук — насекомите и тревите бяха разпилени по кухненския плот.
Неща.
Не сънища или халюцинации, а материални предмети.
Но имаше още нещо, което никак не искаше да признае открито. Тази картина й беше проговорила. Не, съвсем не на глас, но при все това, още в първия миг, когато я видя, картината й проговори. На гърба бе изписано собственото й име — или поне възможна негова версия — а вчера бе изхарчила далеч по-голяма сума, отколкото можеше да си позволи, за да направи косата си по подобие на жената в пурпурния хитои.
Водена от някаква инстинктивна решителност, пъхна плоската страна на ножа под горния край па рамката и натисна дръжката надолу. Ако бе усетила някакво съпротивление, веднага щеше да се откаже — това бе единственият й нож и тя не искаше да го счупи — но гвоздейчетата излязоха съвем лесно. Роузи махна най-горната част, придържайки стъклото със свободната си ръка, за да не падне на плота и да се разбие, и я остави настрана. След миг държеше в ръце самото платно. Беше дълго около седемдесет и пет сантиметра, а без рамката и подложката на височина бе към четиридесет и пет сантиметра. Внимателно прокара пръсти по отдавна засъхналата боя, напипвайки миниатюрните грапавини, че дори следите от четката на художника. Това бе необикновено, дори малко страшновато усещане, но в него нямаше нищо свръхестествено — пръстът й не потъна в другия свят, скрит в картината.
Телефонът, който купи вчера и веднага включи, иззвъня за пръв път. Звукът бе усилен докрай и стресната от ненадейните, пронизителни трели, самата Роузи извика. Ръката й потръпна и пръстът й едва не промуши платното.
Постави картината на масата и забърза към телефона, като се надяваше да чуе гласа на Бил. „Ако е той — разсъждаваше тя, — мога да го поканя да види що за картина имам.“ Щеше да му покаже и най-разнородните боклуци, които изпаднаха отвътре. Нещата.
— Ало?
— Ало, Роузи? — Не беше Бил, а някаква жена. — Ана Стивънсън се обажда.
— О, Ана! Здравей! Как си?
От мивката долиташе настойчиво скрибуцане — скръъъц, скръъъц.
— Не съм много добре — отвърна Ана. — Съвсем не съм добре. Случило се е нещо крайно неприятно и непременно трябваше да ти се обадя. Може би няма нищо общо с тебе — от все сърце се надявам да е така, но…
Роузи приседна на пода — дори когато откри издутинките по гърба на картината, не се бе уплашила толкова.
— Какво има, Ана? Какво се е случило?
Слушаше с нарастващ ужас. Когато приключи, Ана й предложи да отиде в „Дъщери и сестри“ и да остане там през нощта.
— Не зная — окаменяла отвърна тя. — Ще трябва да помисля. Аз… Ана, трябва да се обадя на един друг човек. След това отново ще се свържа с теб.
Без да дочака отговор, прекъсна връзката и избра 411, номера на „Услуги“, поиска някакъв номер, записа го, след това го набра.
— „Градът на свободата“ — обяви възрастен мъжки глас.
— Да, мога ли да говоря с господин Стайнър?
— Господин Стайнър е на телефона — сякаш поразвеселено отвърна хрипкавият глас. Роузи се пообърка, но изведнъж се сети, че Бил работи при баща си.
— Бил. — Гърлото й отново бе пресъхнало до болка. — Бил, искам да кажа… той там ли е?
— Изчакайте, госпожице… — Чу се прошумоляване и потропване (беше оставил слушалката) и далечен вик: — Били! Една дама те търси!
Роузи затвори очи. Скрибуцането на щуреца в мивката долиташе сякаш от много далеч: скръъц-скръъц.
Дълга, непоносима пауза. Изпод левия й клепач се изплъзна сълза и се търколи по лицето й. След това от десния й клепач се отрони друга, а в главата й изплува стих от стара кънтри песен: „Надбягването почва… Гордост е последна… Болка ще спечели…“ Роузи отри лице. Толкова сълзи бе избърсала в този свой живот. Ако индуистите не грешат и наистина има прераждане, не искаше и да си помисля каква е била в предишния си живот.