В гимназията използваше някои основни неща (по ирония на съдбата това бе времето, когато най-малко бе имала нужда от подобни средства), но откакто се омъжи, слагаше само по малко пудра и червило с възможно най-естествен цвят. Норман й бе казал веднъж, че ако искал курва в къщата си, щял да си хване една от улицата и да се ожени за нея.
Предположи, че Роуда се е вторачила в очите й — зачервени, подпухнали, с тъмни сенки. Като си легна снощи, бе плакала безутешно повече от час, но плачът не я приспа — сънят би бил истинска благодат. Само че сълзите пресъхнаха, а тя продължи да лежи будна в тъмното и да се опитва да не размишлява, но й бе невъзможно да избяга от мислите си. Мина полунощ и с приближаването на утрото я преследваше ужасяваща мисъл, че е сгрешила, като се е обадила на Бил, че не е трябвало сама да си отказва правото на утеха и може би на закрила в миг, когато най-много се нуждаеше от това.
„Закрила ли? О Боже, та това е смехотворно! Знаеш, че го харесваш, малката ми, и в това няма нищо лошо. Но нека погледнем истината в очите — Норман би го сгризкал за обяд.“
Само дето нямаше как да се разбере дали съпругът й наистина е в града — Ана подчерта този факт неколкократно. Питър Слоуик бе подкрепял множество каузи, някои от които доста противоречиви. Възможно е нещо друго да му е създало неприятности… и да е довело до убийството му.
Само дето Роузи знаеше истината. Знаеше я със сърцето си. Това бе работа на Норман.
Дългите часове се нижеха, а гласът продължаваше да й нашепва. Сигурна ли е, че сърцето й не греши? А не е ли това най-обикновено оправдание, скалъпено от онази част на съзнанието й, която не е ни Практична, ни Разумна, а чисто и просто безпомощна и изплашена до смърт? Която в обаждането на Ана вижда идеална възможност да прекъсне приятелството с Бил още преди да е разцъфнало?
Роузи не знаеше верния отговор, но мисълта да не види повече Бил я караше да се чувства безкрайно нещастна… и безпомощна, като воин, лишен от жизненоважна част от снаряжението си. Разбира се, невъзможно е един човек да се привърже толкова скоро към друг, по мина един, после два (после три) след полунощ и тази идея вече съвсем не й изглеждаше толкова смехотворна. Ако е невъзможно да вплетеш другия човек в ритъма на своя живот толкова бързо, защо тогава тя се чувства тъй странно изцедена и отчаяна при мисълта, че може и да не види този мъж никога повече?
Когато най-сетне заспа, отново сънува, че летят с мотоциклета — тя е облечена с пурпурен хитон и притиска към Бил голите си крака. Когато будилникът иззвъня — стори й се прекалено скоро — дишаше учестено и пламтеше като в треска.
— Роузи, добре ли си? — попита я Роуда.
— Да. Просто… — Погледна към Къртис, после отново се обърна към режисьорката. Сви рамене и на устните й се появи плаха усмивка. — Просто, тъй да се каже, съм малко неразположена.
— А-ха. — Роуда не изглеждаше особено убедена. — Ами, хайде да слезем до кафенето. Ще удавим мъката си в салата и ягодов шейк.
— Готово — намеси се Кърт. — Аз черпя.
Този път усмивката па Роузи бе малко по-искрена, но тя поклати глава.
— Аз ще пропусна. Имам нужда от разходка. Дано вятърът да поиздуха паяжините от главата ми.
— Ако не хапнеш нищо, към три часа сигурно вече ще си умряла от глад — възрази Роуда.
— Ще си взема салата. Обещавам. — Вече се бе запътила към раздрънкания асансьор. — И без това, ако ям друго, стомахът ми ще се възпротиви и ще съсипе още двайсетина прекрасни части.
— Днес няма особено голямо значение — отбеляза режисьорката. — Дванадесет и петнадесет, става ли?
— В дванадесет и петнадесет ще съм тук — отвърна Роузи, но докато се спускаше четири етажа надолу с трещящия асансьор, последната забележка на Роуда продължаваше да звучи в главата й — „Днес няма особено голямо значение.“
Ами ако следобед не е в по-добра форма? Ами ако стигнат само до осемдесета или до сто и кой знае коя част? Ами ако утре на срещата с господин Лефъртс вместо предложение за договор получи предупреждение за уволнение? Какво ще прави тогава?
Изведнъж я обзе неизразима ярост към Норман. Усещането бе физическо, като удар между очите с тъп тежък предмет. Дори да не е убил господин Слоуик, дори все още да се намира в съседната часова зона, той не я напускаше нито за миг, точно както Питърсън неотклонно следваше горката наплашена Алма Ст. Джордж. Преследваше я в мисиите й.
Асансьорът спря и вратата се отвори. Тя излезе от кабината; мъжът, който стоеше до указателя на сградата, се извърна към нея, а лицето му излъчваше едновременно надежда и нерешителност. Така изглеждаше безкрайно млад… едва ли не момче.